Статия, публикувана във вестник "Зора" на 18 февруари 1943 г., подписана анонимно от "Български воин".

Сърбия, 17 февруари (По телефона).

Скръбната за всяко българско сърце, вестта за убийството на големия български генерал Христо Луков, научих в Белград. Съобщи ми я с чувство на скрито злорадство хотелиерът, сърбин от Шумадия, представлявайки се като един от първите ратници за българо-сръбско сближение на времето. Питах го: – Писаха ли белградските вестници за това? – отговори ми, че не е срещнал, но се научил по друг път. За мен бе ясно, че знае от радио Лондон, главният осведомител на сърбите. По-късно узнах, че това знае цял Белград.

Бях свидетел на ликуването на сръбската столица от радостта над трупа на възродителя на българската войска, над трупа на българина, който постави изцяло блестящите си способности на воин и общественик в служба на България, на нейното засилване и възхода на българщината. Тъкмо това бе причината за голямата сръбска омраза към ген. Луков. Толкова по-голяма бе скръбта на останалите още, по една или друга причина, в Белград македонски българи, с които имах случая да говоря.

За тия скромни и неуки гурбетчии генерал Луков бе един от ония българи, към когото сърбите хранеха най-голяма ненавист, водеща началото си от времето, когато непрежалимия покойник бе военен министър. Със своя прост ум сърбите злорадстват, че българите изгубиха в лицето на ген. Луков голямата пречка за своите противобългарски планове. Във влака от Белград до София, във вагона за български войници, във всички купета, офицери и войници говореха с дълбока скръб за убийството на незабравимия военачалник ген. Хр. Луков. Един запасен ефрейтор ми каза:

„Отиде си един колос на българите и България. Но те, които го убиха, не можаха да убият примера, който той ни остави, примерът, който ще вдъхновява живите българи в служба на Цар и Родина.“

Злорадството, с което Белград посрещна вестта за убийството на блестящия български генерал и пламенен родолюбец Хр. Луков, е красноречиво указание за фалшивостта на продължаващите сръбски фрази за братство с българите.

Български воин

Статията е публикувана във вестник "Слово" на 3 април 1943 г.

Паметни са дните след погрома. Всички унили, обезверени бяхме изгубили воля за дейност. Дните след примирието ставаха все по-черни и по-тежки. Постоянно се къртеха все по-ценни и по-скъпи институции. Казармата, разбира се, беше най-силно засегната. Колко пот и труд сме употребили, за да скътаме поне малко от онова, което похитителите на нашата светиня искаше. Замираше вече всякакъв живот. Из двора на казармата се срещаха само надничари, наети да гледат конете.

Рядко, много рядко, сме правили занятия и то като злополучен опит на някой командир. Така протичаха дните, докато нашият полк бе ощастливен да има за командир подполковник Христо Луков. Той бе приведен от Враца. Известен като много просветен и енергичен офицер, той бе прогонен от партизаните от София - във Враца, за да не внедрява в излизащите тогава от училището млади артилеристи, бодър дух и вяра в утрешните светли дни на България. Спомням си неговото пристигане. Дотогава аз бях само чувал за него, но не го познавах. Съобщи се, че новият командир ще ни приема. Из казармата закипя живот. Едно безпокойство и загриженост се четеше по лицата на по-старите офицери. Те знаеха, че новият командир е много претенциозен. Има зорко око и нищо не ще избегне от неговия поглед. Най-сетне настъпи очакваният час. Всички със свити сърца следяхме за неговото появяване. Чу се и командата – „за среща“. Сърцето ми трепна. Горях от любопитство да видя новия командир. От изхода на щаба се показа млад спретнат и бодър офицер. Той крачеше бавно, но твърдо. В осанката му имаше нещо много рицарско. Погледът му беше жив и внушаваше респект. Чувстваше се неговата власт. Доброволците просто се изправиха като струни когато той ги погледнеше. Всички бяхме веднага завладени. Тръпки полазиха по тялото ми. Сърцето ми заби силно. В ушите ми настъпи шум, а погледът ми не се отклоняваше от него. Виждах през нас да стои онзи командир, който съм си въобразявал като млад юнкер. След поздравите настъпи мълчание. Дъхът на всички беше спрял. Всички очаквахме командирското напътствие и откровение. И действително не се излъгахме. Каква мъдрост, колко бащински съвети и каква доброта лъхаше от неговите думи. В гласа му имаше решителна и твърда нота за подчиняване – „към две неща ви призовавам, мои братя: към повече вяра в утрешния ден и в безгранична преданост на Цар и Родина. А другото – от мен ще искате“. И действително думите му бяха силни. Той ни спечели. Ние го обикнахме и всеки от нас мълчаливо му обеща, че ще го следва безрезервно.

Спомням си как се разотивахме по домовете си. Всички бяхме крилати и весели, но имаше и нещо, което не измъчваше. Бояхме се от утрешния ден. – „На пример и дело призовавам вас, господа офицери!“ Колко малко думи, но с колко много задължения! А ние бяхме отвикнали да работим системно и трайно. Мъката и унинието бяха парализирали волята ни. Но и на това дойде краят.

Един съботен ден се подаде сигнала – „господата“. Всички устремени бързахме да отидем в щаба. Викаше ни командирът. В кабинета му бяха наредени маси и столове, а в единия ъгъл имаше черна дъска. При входа на командирския кабинет стоеше  запасан, служебно, самият командир. Той ни посрещаше приветливо и силно стискаше десниците ни. Най-сетне вратата се затвори и той се изправи пред нас сериозен.

- „Господа, днес ще направим писмена работа по стрелбата. Искам да проверя вашата подготовка, за да зная къде ще трябва да насоча усилията си“. Ние изтръпнахме. Писмена работа по стрелбата! Че ние бяхме почти всичко забравили. Кой е отварял до сега правилника? По лицата на всички се изписа изненада и неприятност.

- „Седнете! Ето ви по един лист! Пишете кратко и четливо! Желателно е и чертежи да има!“ Думите му падаха, като гръм върху главите ни. Всички пребледняхме. Никой не смееше да продума дума. Настъпи мъката. След тричасово безплодие бяхме освободени. Аз се прибрах веднага вкъщи и се залових за правилника. Прегледах и артилерията. Търсех да проверя колко съм се изложил пред командира. Не можах и да спя. С мъка дочаках деня.

Сега всички вече имахме работа. Всеки гледаше да се залови за някой правилник и да се прибере вкъщи, за да поработи. Явно беше, че ние имахме нови импулси. Заспалият довчера интерес към умствена работа започна да се разгаря. Срещите ни се оживиха. Ние започнахме вече да спорим и се интересувахме по стрелбата. Всеки от другаря си. А командирът, след като снизходително съобщи печалния резултат от единствената наша писмена работа, се залови да ни учи. Паметни са класните занятия, които той ни устройваше. Чрез разисквания и доклади в едно непродължително време той не само че възвърна у нас интереса към стрелбата, но създаде и съревнование помежду ни. Чрез похвали и отличия, чрез награди и насърчавания, подполковник Луков беше нашият вдъхновител и учител. На него ние дължим извънредно много, а някои наши другари чрез това въздействие се запретнаха и увлякоха в работа.

Мнозина от тях днес заемат висши места в нашата войска.

И ако днес ние можем да се гордеем, че имаме отлично подготвени артилерийски командири това е изключително дело на този апостол, който в дните на отчаяние намираше в себе си сили, за да работи и учи подчинените си. Че кой артилерийски офицер не премина през ръцете му? Неговият творчески дух не спря до тук. Той създаде и здравите основи на възродената наша войска, върху която днес политикът и командирът могат спокойно да правят своите разчети.

Такъв беше нашият командир подполковник Христо Луков и такъв остана до последния си ден.

Вечна да бъде неговата слава!

Следната статия е публикувана във вестник “Слово” на 15 февруари 1943 г., два дни след убийството на генерал Луков. Автор е Тодор Кожухаров – военен, политически и държавен деец, журналист, публицист и 20 години директор на вестник “Слово”. След 9 септември 1944 г. е арестуван, съден и осъден на смърт от Народния съд. Когато през нощта на 2 февруари 1945 г. е изведен за изпълнение на смъртните присъди заедно с останалите осъдени, той извиква „Не трябва да плачем за нас, а за България“ и запява химна „Шуми Марица“. Един от пазачите го застрелва.
                                 

Генерал Христо Луков

Не можеше иначе да свърши един човек израснал в армията, и в съзнанието на своя народ, като голям войник и гражданин на България. За кого не беше ясно, че този едър и хубав мъж олицетворяваше най-бляскавите традиции на войската ни, най-светлите добродетели на българина; за кого не беше известно, колко хубави надежди обкръжаваха неговата дейност и с каква обич хиляди българи произнасяха неговото име...

Никога в моята журналистическа дейност не съм изпадал в такова положение на безпомощност. Защото с никакви човешки думи не мога да предам мъката си за преждевременния и трагичен край на моя приятел, когото тъй много обичах и уважавах. Как може да се предадат в две вестникарски колонки, безбройните спомени, който ме свързват с него, след едно общуване от цели 25 години. Спомням си младият, спретнат портупей-юнкер Христо Луков, когато в църквата на Военното училище дирижираше нашия кадетски хор. Спомням си с какво почитание говореха за него дори и другарите на младия момък. Спомням си с каква почит говореха за него и всички млади офицери от артилерията през Балканската и Световна война, знам как го тачеха и ценяха висшите артилерийски началници на армията. Не веднъж, покойният полковник Виктор Найденов, един от най-храбрите ни и достойни артилерийски офицери, говореше с възхищение за Луков:

“Готов съм, казваше той и взводен командир да стана в неговата батарея...”

Името на младия артилерийски майор беше вече известно в цялата артилерия. Очертаха се в близка перспектива контурите на бъдещия голям военачалник на България. И всички, които общуваха с Луков го ценяха не само заради неговите военни познания, като специалист, не само заради благия му характер, за обаянието, което се излъчваше от личността му, но и за неговата широка обща култура. Генерал Луков бе всестранно развит човек, с широка култура и това е, което, рязко подчертаваше неговата индивидуалност в армията. Луков беше всякъде на мястото си. Със своята култура и общите си познания той импозираше навсякъде: с еднакво достойнство той командваше батареята си, същото достойнство запази и на министерския стол, със същата авторитетност, с която говореше пред войниците от Школата на запасните офицери, той говореше и пред народа, от всяка политическа трибуна, властвайки над душите, умовете и сърцата на своите слушатели. В дейността на този офицер имаше нещо не само военно, но обществено, народническо, което привличаше симпатиите, дори и на тези, който бяха вън от армията. В Враца, като млад офицер, той е начело на всички културни и просветни инициативи: драматични представления, вечеринки, утра и литературни забави не ставаха без участието на младия Луков. Нещо повече: по негова инициатива една любителска трупа във Враца разучава операта “Аида” и тук подпоручик Луков е един от първите изпълнители...

Най-живи са спомените ми от него през 1918 г., когато служех в командуваната от него Школна батарея в Княжево. Върнал се от Германия, където бе изпратен в командировка на западния фронт, Луков бе възхитен от духа, дисциплината и подготовката на германската армия. И той пръв въведе парадната германска крачка в нашата войска. Шосето на Княжево се друсаше, когато батареята на майор Луков отиваше на учение. Войниците от батареята, младежи с висше и средно образование, бяха просто влюбени в батарейния си командир, неговите лекции те слушаха в захлас - беше истинско удоволствие и за нас офицерите от батареята да слушаме образцовите лекции на отличния артилерист, преподавател и педагог. Нека подчертаем: Луков бе наистина един от най-добрите преподаватели, които съм виждал в армията. Скоро обаче нашата служба в школата за запасни офицери бе преустановена поради настъпилите катастрофи при Добро поле. Настанаха най-трагичните дни за България. И тогава всички от батареята разбрахме кой е майор Луков и какво може да се очаква от този блестящ офицер в бъдеще. Когато отчаянието бе покрусило всички, когато една гнусна вълна от деморализация и пораженство се бе разляла сякаш над цяла България, когато и най-смелите изгубиха кураж и най-върлите почнаха да изневеряват, нашият батареен командир майор Луков стоеше като гранит, невъзмутим, сякаш чужд и недостъпен за всичко, що ставаше около него.

В тези тежки дни идваха моменти, когато ние, офицерите и войниците от школата за запасни офицери, “последния резерв на България”, не знаехме дали България има вече Цар, правителство, главна квартира... не знаехме въобще съществува ли още българска държава! В тези кошмарни дни всичко онова, което до тогава ние наричахме България в нашето съзнание се бе съсредоточило в личността на нашия любим батареен командир. Той беше всичко за нас в тези дни: единствен стожер в това развълнувано море, единствен камък, на който можехме да опрем краката си, в това подло време, когато брат на брата не вярваше...

И той ни даде всичко, което искахме от него: авторитет на държавата, железните повеления на военната дисциплина, съзнанието за беззаветното изпълнение на дълга, безкрайната и пълна любов към изтерзаната родина – ето това ни даде в тези незабравими дни този храбър и даровит офицер и неговото тогавашно държание не ще се забрави от всички, които го наблюдаваха тогава. Неотдавна нашите бивши школници дадоха вечеря в чест на генерала и на другите свои началници. Събрахме се на другарска трапеза все стари ветерани, хора с побелели коси и спомняхме си отново печалните дни на 1918 г. и, сгряхме душата си със спомена за моралния подвиг на нашия батареен командир. А той стоеше на трапезата ни още по-голям, израснал още повече, далеч надхвърлил рамките на нашата батарея и на армията масивен, фундаментален като паметник, съсредоточаващ в себе си толкова надежди и любов. И тогава един от бившите му школници каза: “Господин генерал това, което стана с вас в последствие за мен не беше изненада. Още в Кюстендил ние разбрахме, какво може да дадете на България”.

Засягам само най-скъпите ми интимни спомени с покойника. Нужно ли е да говоря за неговата по-нататъчна кариера, известна вече на цял народ. В тежки за България и за армията ни дни из родното войнство отново се подаде, като канара внушителната фигура на този голям войник и той подложи гърба си като опора на държавата и народа. България няма никога да забрави тази му заслуга, тя няма да забрави и радостните слънчеви дни на 1937 г., когато цял народ празнуваше обновяването и възкресението на българската армия. Златно слънце, злато ронеше из плодородните полета около Попово и едно чувство на непринудена радост люлееше селата около Шабаница. Не маневри, а сякаш Великден бе настанал, в народен празник, в който и децата викаха “ура” поздравявайки възторжено всеки автомобил, минаващ през селото им, ставайки почтително на крака пред всеки войник и офицер. Гледах, слушах и не вярвах на очите си: това ли е нашият вечно загрижен българин, вечно с наведен поглед към земята, недоверчив и подозрителен. Никога не бях виждал българския селянин с такава отворена душа, тъй радостен и тъй привързан към държавата си и към своята войска.

Той често идваше при мен.
Винаги приветлив, усмихнат, вечен оптимист. С радост и бодрост озаряваше къщата ми, щом влезеше в нея този голям човек и аз бях щастлив и горд да го чувстваме като свой близък приятел. С много нежност, с голямо внимание, той подслади живота ми през последните тежки за мене години. И нека моята благодарност, обляна с топли приятелски сълзи, да бъде най-хубавото и най- трайното цвете, което мога да сложа на гроба му. Той никога вече не ще прекрачи прага на моя дом. Той прекрачи вече великите двери на известността и вечността.

Къде отива той сега?
Там от където никой не се връща, но безсъмнено той там ще се нареди между най-добрите и заслужили синове на нашата страна и от там ще бди за съдбините на нашата България, която толкова много обичаше и за която умря.

Той умря за идеята на великата обединена България, умря защото беше един от най-ярките и изтъкнати знаменосци на тази идея. И затова не му простиха най-злите и коварни врагове на родината ни. Те не са неизвестни, те са много. Те възвестиха смъртта му с демонска радост от радиостанциите по цял свят. Сега вече и слепите ще видят и глухите ще чуят колко много и колко злобни са враговете на България. Жалкото оръдие, което прекрачи прага на неговия скромен дом, за да отнеме живота на генерала, не ни интересува. Идейните подбудители са известни. Те сега сипят хули и проклятия над неговия мъченически гроб. Напразни са демонските им усилия. Зора ще зазори над неговия гроб и в съзнанието на този народ Луков ще продължава да расте, като голям и скъп син на България. Милиони българи ще пролеят сълзи в този ден, когато при грохота на българската артилерия ще влезе в гроба си един от най-големите наши артилеристи, пълководци и общественици. И над неговия гроб мнозина ще дадат клетва да държат високо знамето, което с толкова достойнство носеше генерал Луков, и чийто гънки ще покрият гроба му. И милиони българи ще порят думите на великия руски поет:

Какъв светилник на разума угасна.
Какво сърце престана да тупти!...

Вечна да бъде паметта му!

Ром Ландау е британски скулптор, писател, преподавател и дипломат, родом от Полша. Като специалист по ислямска култура той предприема голямо пътуване в страните от Близкия изток и Северна Африка през 1937 г. При това пътуване той посещава и България, където се среща с генерал Христо Луков. В издадената през следващата година книга “В търсене на утрешното”, той описва тази своя среща и впечатленията си от Генерала.

София, четвъртък, 13 Май [1937 г.]

Една от малкото институции, в които някои хора виждат въплъщение на българския идеализъм, е армията. Военната професия и добродетелите на воините винаги са били тясно свързани с българската история. Ньойският договор почти напълно лиши България от собствена армия. Но след като военната служба бе премахната, нямаше образователна система, която да заеме нейното място и да даде на селянина онази умствена и физическа дисциплина, която той не можеше да намери никъде другаде освен в армията.

Под ръководството на генерал Луков, енергичният министър на войната, възстановяването на армията напредва бързо. Нейните високи стандарти могат да бъдат забелязани дори от тотални цивилни всеки път когато войниците маршируват по улиците. Както и в Германия, ограниченията, наложени от мирния договор, доведоха до резултати, диаметрално противоположни на тези, които се целяха от миротворците. За много хора милитаризмът се идентифицира с всевъзможни възвишени добродетели, каквито той не притежава.

Политическите залитания на армията от 30-те години, когато генерали се опитваха да упражняват диктатура, се оказаха неуспешни. Днес всички отговорни военни се противопоставят на политиканстването в армията. Генерал Вазов, един от военните герои на България, ми каза:

- Ако военни смятат, че трябва да се месят в политиката, то те трябва да напуснат казармите. Не е възможно да се съвместяват политика и армия.

Много хора гледат на генерал Луков, министърът на войната, като на единствения стабилен елемент в днешната политика.

Той беше така любезен да ме приеме тази сутрин във Военното министерство. Малкият му кабинет беше в съседство с голяма приемна зала, чиято главна стена бе заета от портрет на царя. Беше едва единадесет сутринта, но портретът бе осветен от силна електрическа лампа, което почти му придаваше вид на икона.

Генерал Луков е огромен, планина от плът, облечена в униформа, високи ботуши и медали, и възмалка голо остригана глава на върха. Една кротка решителност във всеки един от неговите жестове и думи го прави да изглежда като истински воин. Ако бях българин, никога не бих помислил да предизвиквам гнева му.

Въпреки това има добродушно изражение в неговите много светли очи и колкото и да е странно, има нещо симпатично в този български пратеник на Марс.

- Какво е мнението Ви, Ваше Превъзходителство, за политиканстването в армията? - попитах аз.

- Аз дадох отговора, като ликвидирах политическия авантюризъм на някои наши офицери.

Визираше офицерите „политици“ които той уволни от армията и които сега прекарват голяма част от времето си по кафенета, говорейки за политика.

- Какво ще кажете за етичните принципи, по които се обучава българският воин?

- За воините може да има само една военна етика. Да правят всички необходими жертви за своята страна е техният най-висш етичен принцип.

Той говореше с недовършени кратки изречения, без изобщо да повишава глас, и без никакво жестикулиране.

- Но какво ще кажете за тяхната етика в техния личен живот, когато те са човешки същества, а не воини?

- Произхождам от военно семейство. Двата вида етика за мен са едно и също нещо. Да може човек да пожертва всичко за страната си и чувството на национална гордост са двата стълба, на които се крепи етиката на воина. Неговият личен морален кодекс е предписан от християнското учение. Смятам християнството за най-точния морален кодекс. Опитвам се да базирам цялото си поведение на него.

***

Пред Военния клуб офицери с елегантни бели фуражки и дълги пелерини стоят на групи, говорят помежду си и заглеждат минаващите дами.

Няколко души ми говориха за страстта към музиката на генерал Луков [военният министър]. Военният симфоничен оркестър, създаден от него, придоби важно значение в музикалния живот на страната. Предполагам, че той е отчасти отговорен и за хубавото пеене на войниците.

- Чух доста за мнението на Ваше Превъзходителство за образователния ефект на музиката и бих искал да науча какво ви кара да имате такива възгледи.

- Нашата музика е не само от музикално, но също така от историческо и национално значение за нас. Под турците не можеше да се пише никаква българска история. Петстотин години цялата ни национална история и националният ни живот се записваха единствено от песните.

Докато Националната библиотека в Париж има само около 3000 народни песни, ние имаме 30 000. Така нашата музика стана най- доброто средство за национално образование. Тя също осигурява развлечение за войниците. По естеството на тяхната професия те трябва да се обучават да стават по-твърди с всеки ден. Музиката заглажда излишните крайности на тази твърдост. Тя привнася в тях човешки елемент.

Статия е публикувана във вестник "Бургаски фар" на 16 май 1935 г.

Вчера Сливен се прости с един свой общ любимец

Импозантното изпращане на генерал Луков. Дъжд от цветя. Как сливенци почитат и обичат заслужилия н-к на гарнизона.

Сливен, 16 май. Вчера градът ни преживя един паметен ден, защото се прости по един най-сърдечен начин с уважаемия и обичан от всички досегашен началник на гарнизона г. генерал Луков, който остави незаличими спомени сред всички среди на сливенското гражданство, главно с проведената от него акция за изхранване бедните деца и редица други инициативи за културното повдигане на града.

Сливен не е устройвал никому по-тържествено и радушно изпращане и общо е убеждението, че генерал Луков напълно заслужава указаното му внимание от целия град.

Един час преди заминаването на влака гарата и станционната улица бяха почернели от народ, дошъл да засвидетелства симпатиите си към генерала. Тук бяха хора от всички съсловия и положения - от търговеца и фабриканта до бедния работник.

И когато генералът се зададе с автомобила, заедно със своето семейство, строените от двете страни на пътя ученици с живи цветя задръстиха пътя.

Генералът под дъжд от цветя премина дългия път от гарата, където го очакваха хиляди граждани, начело с кмета и др. официални лица, офицерството, войниците и пр.

Сбогувайки се сърдечно с всички, любимецът на Сливен бе отрупан със страшно много цветя.

Особено трогателна бе раздялата на генерала с децата от трапезариите, които със сълзи на очи му благодариха за положените от него бащински грижи за тяхното изхранване.

При потеглянето на влака последва нов дъжд от букети и цветя, които буквално напълниха купето.

И дори когато влакът вече бе в пълно движение, към него се хвърляха букети, било от войници, дошли да изпратят своя любим началник, било от бедни махленски деца, излезли по свой почин край линията, за да хвърлят със своите малки ръчички стръкчета цветя за изпроводяк на този, който тъй добре разбираше техните страдания.

Картината бе крайно трогателна!

Същевременно с генерал Луков бяха изпратени и другите преведени от сливенския гарнизон офицери - г.г. подполк. Константинов, който отива н-к на н. загорския гарнизон, майор Балтаков - в щаба на армията, капит. Басев и поруч. Сотиров, преведени също в н. загорския гарнизон.

Изпращането на генерал Луков, съпругата му и тези офицери се предшестваше от голям семеен банкет, даден вечерта във военния клуб от офицерите, зап. офицери и чиновниците от трудовото бюро.

На този банкет г. генерал Луков получи в дар възпоменателни пръстени от офицерите на 3 пех. полк и от чиновете на 6-то артилер. отделение, както и почетния знак на червения кръст.

Пътувайки във влака за новото си местоназначение, г. генерал Луков направи пред един от нашите редактори интересни изявления, които по липса на място ще предадем в утрешния брой.

Традиционно кампанията, предхождаща Луковмарш, беше открита на 6 януари. Дата изключително важна за нас като български националисти. Дата преплитаща съдбите на личности белязали няколко епохи в българския национализъм: поетът и революционер от Възраждането - Христо Ботев, генералите Никола Жеков и Христо Луков - герои от войните за национално обединение и личности посветили живота си на българската войска и Отечеството, и Илия Минев - символът на антикомунизма и дисидентството в България след 9 септември 1944 г.

Събитието започна в 15 часа на входа на Борисовата градина до езерото Ариана, от където множеството националисти се насочи към паметника на Христо Ботев. Там реч държа Боян от Млада гвардия. Той посочи величието и идеите на тези славни българи, като подчерта приемствеността между поколенията български националисти и нашият дълг в днешно време да продължим делото им, с което не само да се запазим като народ, но и да изградим една по-силна и независима България. След речта последва поднасяне на цветя и едноминутно мълчание.

След това участниците в събитието се насочиха към паметника на Илия Минев в градинката “Баня Лозенец” в близост до НДК. Там реч държа Цветелин Пенков от Български Национален Съюз. Във своето слово той наблегна на съдбата на Илия Минев и непримиримия му дух, за желязната му воля, с която надживя комунизма, въпреки прекараните над три десетилетия в лагери и затвори. Цветелин подчерта колко е важно да помним примера на хора като Илия Минев и да знаем, че дори под постоянни репресии имаме силите да се борим и да бъдем свободни.

След речта участниците отново поднесоха цветя и запазиха минута мълчание в памет на героя.

И така тази дата отново ни напомни, чрез битието на тези български герои, какво е да се бориш ежедневно за народ и Отечество. За това и тази година ще проведем Луковмарш и отново ще излезем по софийските улици, за да почетем паметта на ген. Луков, въпреки репресиите от властта в родината ни или от чужди държави. Защото го дължим на предците си и на поколенията идващи след нас.

Вероятно много малко хора изобщо са разбрали как умишлено бе провален опита да се преименува улицата в столичния квартал "Люлин 2", носеща скандалното име "Виолета Якова". На косъм бе да се поправи безумието, улица в София да е именувана на комунистическа терористка и убийца, работила за унищожението на България във военно време, изпълнявайки заповедите спускани от СССР и получавала пари от там, за да извършва подривна дейност и терористични нападения. Най-големият и "подвиг" е да убие в гръб българския национален герой генерал Христо Луков пред очите на 9-годишната му дъщеря. 

Якова се бори не за друго, а за триумфа на световната комунистическа революция. Когато не обслужва нуждите на другарите си партизани, Якова е доста активна в престъпната дейност на БКП - тя е участник в подпалването на "Ташков чифлик" и кожухарска кооперация "Св. Илия" в София, участва в атентатите срещу журналиста Данаил Крапчев, инженер Кулчо Янакиев, народния представител Сотир Янев, а заедно с Иван Буруджиев участва и в убийството на дърводелеца Никола Христов – Кутуза. Вероятно този списък би бил по-дълъг, но през 1944 г. Якова е заловена след престрелка с полицията, а при опита и за бягство от ареста е убита.

Престъпният комунистически режим в България остави в наследство много паметници и имена на улици, местности и населени места, посветени на подобни "герои" - убийци, терористи и изверги. Няма нищо по-естествено те да бъдат систематично премахвани. И в този дух бе предложено, колкото и да е странно, от двама представители на ДБ в Столичния общински съвет, улица "Виолета Якова" да бъде преименувана. Това бе доста добре аргументирано в доклада на Веселин Калановски и Яна Тодоранова. Предложението обаче бе оттеглено в деня, в който трябваше да се гласува - 27 юли. 

Стана ясна и причината за това - натиск, не само от страна на апологетите на болшевизма от "Антифашисткия съюз", но и от леви НПО-а в розовия спектър на марксизма, както и на "представители на еврейската общност", както се изразяват със задоволство самите левичари. Дали тези представители са били лицата от "Шалом", пряко свързани с комунистическите сатрапи и престъпленията им, дали е бил някой член на социалистическото младежко движение на Израел, който днес е част от управляващата коалиция, можем само да гадаем. Но един от доводите на левите срещу преименуването бе, че това е "антисемитизъм".

Фактите обаче са ясни - розовите либерали и кърваво червените комунисти са в страстна прегръдка, бранейки общата си "героиня". И това се вижда не само сега, но и всяка година на мижавия протест срещу Луковмарш. Тогава джендър активсти вдигат снимки с лика на комунистическата терористка Якова, призовавайки последователите си да постъпват като нея. Абсолютно противозаконно поведение поне по няколко параграфа - от възхвала на обявения за престъпен комунистически режим, през пропагандиране на антидемократична идеология до открити призиви към насилие, убийства и тероризъм. Но това поведение се игнорира системно от властите и има твърд отказ да се приложи закона. За сметка на това същите тези власти ежегодно, грубо погазват законите, за да попречат да се почете паметта на един национален герой, убит от тази терористка - генерал Христо Луков. Такива уродливи сцени ражда сношението между розовите джендър комунисти и червените болшевишки метастази.

Отмина 80-годишнината от подлото убийство на един от най-светлите синове на майка България - генерал Христо Луков. Доблестен войн, блестящ командир, мъдър държавник и всеотдаен родолюбец, чието сърце гореше за народа. Човек впечатлявал съвременниците си със своята почтеност и скромност. Всеки, който познава историческите извори, добре знае че нищо от казаното не е преувеличено. Напротив, може още много да се говори за добродетелите на този безпорен герой. И именно защото Генералът бе всичко това, той бе убит. Бе убит от комунистическите безродници, които искаха да докарат съветската робия на народа ни. И действително  - след смъртта на генерал Луков, това ново робство дойде на щиковете на Червената армия, за да удави Родината ни в кръв.

Убийството на генерал Луков бе не просто престъпление срещу личността му, но и престъпление срещу народа ни, защото бе отнет един от истинските ни водачи. Това престъпление обаче далеч не се свежда до физическите убийци на генерала. Защото те имат много съучастници. Включително и днес. Комунистите бяха ужасени от личността на Генерал, защото той бе пълното им отрицание. Затова те се опитаха да убият и името му, като го хулят, а след това се опитаха и да го заличат от паметта на народа ни. Но не успяха. И споменът за него възкръсна точно преди 20 години, когато с първият Луковмарш поколението на старите националисти и легионери, оцелели след комунистическия терор, предаде пламъка на новата генерация млади родолюбци. И това отново хвърли в ужас цялата политическа класа слугуваща на чужди интереси.

Днес убийците на ген. Луков намират нови съучастници в лицето на всички онези подели последните години кампания за очерняне на името му. И тези престъпници са на високи позиции в редица държавни институции, не само в Столична община, но и във Външно министерство и Главната прокуратура, например.Тук не говорим за наивници, подвели се от комунистическата пропаганда. Говорим за хора, като главният прокурор Иван Гешев, който е напълно наясно с историческата истина за генерал Луков и с факта, че маршът в негова памет е абсолютно законен. Но той няма проблем нито с хулите по адрес на един национален герой, нито с това да настоява за грубо погазване на законите и Конституцията, за да угоди на чуждите си господари и да запази поста си. Месец по-рано, Гешев бе в САЩ, за да проституира пред три от най-влиятелните еврейски лобистки групи (да ни прощават проститутките, че ги сравняваме с такъв морално деградирал човек). Каква е връзката на кратко - властта на Гешев зависи от американското посолство, а най-силните лобистки групи, определящи политиката на САЩ са еврейски. Така, за да си гарантира тази подкрепа, той иска да им се хареса. Тези групи са замесени в кампанията срещу генерал Луков и Луковмарш от организацията “Шалом”, развиваща дейност у нас. В тази организация са събрани онези представител на еврейската общност у нас, свързани с комунистическата номенклатура, а някои от тях, като Леа Коен са преки техни наследници (баща и Пепо Менахем Коен е един от касапите на “Народния съд”). Виолета Якова - комунистическата терористка, която е физически убиец на ген. Луков е от еврейски произход. Това не изглежда никак добре, особено на фона на това, че Царство България не изпраща евреите си в германските лагери. Вместо да се разграничат от личността на Якова и действията й, шаломовци на практика подкрепят терористката и се хвърлят в яростна кампания да охулят националния ни герой генерал Луков. Кампания, в която увличат държавата Израел и всички международни еврейски лобистки групи.

Всяко възможно средство за натиск се използва - от декларациите на редица чужди посолства, включително това на САЩ и Русия, които са на практика с идентични позиции, през клеветнически кампании в медиите, пригласяне от страна на почти всички партии, до незаконните действия на различни зависими държавни служители. Тук Москва и Вашингтон и контролираните от тях политически групировки у нас са в унисон. Защото никой от двата центъра не иска независима и свободна България, каквато символизира образът на ген. Луков.

Резултатът тази година бе, че беззаконието и произволът на институциите надмина всякакви граници. Този път бе пресечна една червена линия, която до момента не бе прекрачвана. И тук не става въпрос за правният абсурд, който бе допуснат (решението на съда в наша полза, отменящо забраната на Луковмарш, което по закон трябва да е окончателно, заради съдебна грешка бе изпратено за обжалване пред ВАС, където бе отложено за след датата на марша - по този начин позволявайки на институциите да тълкуват, че марша е забранен до произнасяне на съда). Става въпрос за това, че на протеста срещу забраната на Луковмарш, който организирахме, по един абсолютно незаконен начин бе забранено да се споменава името на генерал Луков и да се показва образът му. В противен случай, участниците бяха заплашени с употреба на сила от страна на полицията. При така създалата се ситуация, се съобразихме с условията поради единствената причина, че евентуално допускане на конфликт, ще бъде представено като предизвикване на безредици от наша страна, а от там насетне това би могло да се използва като основание да бъдат забранявани не само прояви в памет на Генерала, но много по-широк кръг мероприятия. 

Ясно трябва да се разбере обаче, какво означава този произвол и това беззаконие от страна на властите. Не бе допуснато на български граждани в собствената ни страна да скандираме името и да носим лика на един национален герой, защото на някой в чужбина това не му харесва. И това при условие, че именно в съда по безспорен начин и с категорични доказателства бе потвърдено, че всички хули срещу личността на генерал Луков са лъжи, неподкрепени от нито един исторически документ или свидетелство. И при условие, че отново в съда, по абсолютно категоричен и безспорен начин се доказа, че за 20 години по време на Луковмарш по никакъв начин, никога не е бил нарушаван закона. Това бе доказано в делото за забрана на БНС - организатор на Луковмарш, когато Иван Гешев, отново под давление от шаломовци, направи всичко по силите си да издейства забрана за организацията ни. Но не успя, защото истината бе на наша страна и победихме категорично.

Тази нова мерзост в името на чуждия господар, до която сега прибягнаха властите, ни върна отново във времената на комунистическо мракобесие. Диктатурата на демократите стана още по-очевидна. Макар вече близо едно десетилетие властите да нарушават системно законите и Конституцията в опит да угодят на външни сили, този път бе достигнато ново дъно. И това не бива да остане без отпор. Защото в по-голямата картина, всичко това е част от глобалния процес, налаган от либералния политически ред, в който всичко традиционно трябва да бъде деконструирано. Трябва да се премахнат нациите, като се започне от спомена за героите. Но виждаме, че на Запад този процес далеч не завършва с това - там се разбива семейството и се прави опит да се деконструира нещо толкова базово и естествено, като биологичната полова идентичност на човека. Всичко това в името на новата утопия, която също като комунистическата, приложена на практика води само до разруха и унищожение в ужасяващи размери.

Затова ние никога няма да отстъпим от името на Генерала. Ако го направим, утре ще е Апостолът. Добре запомнете това и не се примирявайте, а се организирайте и бранете всичко родно - нашите традиции, вяра и герои. 

Въпреки този натиск, ние успяхме да почетем паметта на генерал Луков със серия от прояви. Освен кампанията, която течеше в продължение на месец с различни мероприятия, като лекции и различни информационни акции, имаше и възпоменателни събития. Първото се състоя на самата дата на убийството на ген. Луков, в часа, когато пада убит, на мястото където го убиват - пред дома му на ул. “Тракия” 1. Там бе проведена паметна церемония с факли, поднасяне на венци и речи. На 24 февруари по централни софийски улици премина и флашмоб от сто души с футболни факли, знамена и възгласи в памет на генерал Христо Луков. 

На 25 февруари, когато бе обявена датата за Луковмарш, от 14 часа се събрахме пред пилоните на НДК на протест под надслов “Забраненият марш”, за да изразим недоволството си от грубото погазване на законите от страна на властите. Развели 300 български знамена, преминахме през столични булеварди и улици, скандирайки “забранен, но не забравен” в памет на героя, който никой не може да ни отнеме. Шествието завърши пред паметника на Незнайни войн и църквата света София, дала името на града ни. Именно в тази църква, преди 20 години възкръсна и споменът за генерал Луков с първият марш в негова чест. На мястото речи държаха водачът на БНС Звездомир Андронов, ръководителя на софийската структура на Съюза Пламен Димитров и журналиста Георги Драганов. На следващият ден - 26 февруари, заедно с чуждестранните гости, дошли да почетат паметта на генерал Луков, посетихме паметната плоча на къщата му и поднесохме венци и цветя пред нея.

Тук трябва да благодарим на всички наши съратници от Европа, които специално дойдоха за да отдадат почит на Генералът. Бяха представени, както нашите другари с които сме заедно в Съюз “Крепост Европа” от Германия (партия “Родината” /Die Heimat), унгарските ни приятели от Легион Унгария (Légió Hungária) - с делегация от над 30 души, както и съратниците ни от Франция (партия “Национластите” / Les Nationalistes) и Чехия (движение “Националисти” / Nacionalisté), така и редица организации, с които си сътрудничим - от Швеция и Норвегия (Нордическото движение за съпротива / NRM), Полша (Автономни националисти), Испания (Испанската Фаланга / Falange Española, чийто лидер Мануел Андрино присъства лично), Италия (Torino Identitaria) и Румъния (Фондация “Йон Гаврила Огорану” / Fundatia "Ion Gavrila Ogoranu"). Посетиха ни и националисти от Австрия, Словакия, както и представители на руските националисти в изгнание, борещи се срещу необолшевишкия режим в страната им. Общо представители на тринадесет нации. Така името на ген. Луков за поредна година обедини не само българските родолюбци, но и националистите, антишовинисти от десетки европейски държави, борещи се срещу антинационалните сили на Запад и на Изток, за една свободна Европа на нациите.

Всички усилия на нашите противници са обречени, защото лъжата винаги се проваля и нищо не може да спре истината. Споменът за генерал Луков е възкръснал и ходът на историята не може да бъде спрян. Защото, както пророчески написа след смъртта на героя, проф. Владикин: "Водач е вече не човекът, а неговия безсмъртен дух". Духът на генерал Луков вече води пробудената българска младеж, а образът му е заел заслуженото място в пантеона на европейските герои. “Но както сами можем да видим, децата, които са родени когато това нещо започна, вече участват в него” - това са думи на един от най-яростните противници на Луковмарш, Соломон Бали. Те потвърждават нещо, което тепърва ще разберат нашите противници - бъдещето ни принадлежи!