"Налага се да съкратя един доста голям период от моя личен и обществен живот в моите спомени. Просто няма време. Преминах 82 години” – пише поминалия се при злополука наш незаменим съидейник Кирил Никифоров Ганев. Други на тази възраст, които още са живи, живеят почти само с ежедневните си грижи. Болести, недоимък, в най-добрия случай с проблеми за мачовете или филмовите сериали. Изгубили са, или просто са забравили приятелите си. Разговорите са отчайващо прости и не засягат обществени проблеми. Ако се случи случайно подобен разговор, той завършва най-често с категоричност, недопускаща възражение. Понякога, започналата тема завършва с твърдение за нещо в съвсем друга област. Както се казва сега – резултат от ЕГН-то!
Боя се да не изпадна и аз в това състояние, но имам смелост, защото по родови данни, по мъжка и женска линия, до фаталния край няма изявено оглупяване. Всички мислеха и помнеха безупречно. Такива факти съм споменал по-преди в спомените си.
Сега реших да прехвърля години напред. Да опиша съдебния процес и затворническите си и лагерни патила.
Но трябва да се направи и един малък преглед за легиона от преди 9.09.1944 г. и случаят с ген. Христо Луков. Сигурно ще се наложи след време някой моменти да бъдат повторени. По тези въпроси винаги е имало или пълно информационно затъмнение, или лъжи, които коренно изопачават фактите. Ако има години ще се върна към прескочения период.
Никой не отрича размаха на легиона - СБНЛ до 9.09.1944 г. Но защо нямаше изявени фигури, големи и от държавен мащаб? Първо започнаха спонтанно обществен живот младежи. Студенти и ученици. Необяснима остана за социолози и коментатори нашата вярна ориентация и политическа насоченост. Младежи без специално образование, мислеха зряло и създадоха една мощна и здрава организация. И сега нашите постулати не са анахронизъм. Защо? Защото тези младежи мислеха честно. Не служеха на някакви заучени догми. Не бяха обвързани със задължителни идеологии и партийни кумири.
И друго – тия, които сложиха основа, бяха родени личности. Еманация на вековния български политически гений. Но задачата беше непосилна за налагане твърдо и нашироко в нашия политически живот. Нужно беше и време, за да израстат кадри, авторитетни в обществото. А и в какво време се развивахме? За 12 години, до 9.09 1944 г., 8 години живяхме полулегално. При една почти диктатура, враждебна на нас. Как можеше да се създаде ефективен печат и да водим публична пропаганда, при наличието на цензура. Материални средства - никакви. Каквото сме издали, като вестници, брошури, книги, позиви, послания, всичко от плитките джобове на ученици и студенти.
По това време в дясното пространство имаше идейни кръгове, като “Братство” със списание “Нация и политика’, „Млада България”, “Устрем” – начело с младия тогава професор Венедиков. Беше съвсем нищожен “Устрем”. Но това бяха група от надарени, интелектуално-издигнати, сравнително млади хора. Поне десетина години по-възрастни от нас. Те нямаха стремежи да създават общественост, движения, партии.
Макар че техните прояви бяха сродни с нашите и ние общувахме с тях, стремежите им бяха в посока на “пласиране” в политическия живот. Не ги блазнеше апостолска работа (дейност). Себеотрицанието и саможертвата за тях бяха фикция. Мнозина се стремяха и заемаха служби. Мнозина от тях бяха смазани и унищожени от дошлата по-късно вълна на терор и мракобесие след 9.09.1944 г. Избити и смазани бяха не за това, че бяха апостоли на една рискована и безнадеждна кауза, издигната публично в държавната йерархия. Въпреки усилията ни да ги привлечем и да заемат подобаващо за интелекта им място, не успяхме. Те ни съчувстваха, подкрепяха ни морално, но нашата среда не им предоставяше бързо политическо излитане. Единици, като д-р Никола Минков, фигура от най-висок ранг, адвокат и по-късно народен представител от “Братство”, се приобщи за известно време. Разстреляха го от т.н. “Народен съд”.
Александър Пъдарев, юрист от висока класа, от “Млада България”, който изживя ужасите на “Новото време”. И той вдъхновено, но само временно се включи в нашето движение. Професор Владикин се изявяваше понякога като ментор на нашето движение. Само писателката Фани Мутафова и нейният съпруг-архитект и писател Чавдар Мутафов, се приобщиха честно и искрено към нас. Единствен Херувим Арнаудов, още като студент от “Млада България”, влезе категорично в Легиона и през целия си живот остана твърдо на легионерски позиции. Ужасите, които преживя, не го сломиха и не го отклониха от избрания път. Почина като легионер на 10.10.1996 г., като председател на “Старейшините” към БДФ. Единствената голяма фигура, която ни подаде ръка и се вля честно в нашите редици беше генерал Христо Луков. Възгледите ни съвпадаха напълно и ние го издигнахме като водач на ЛЕГИОНА.
Огромна фигура в нашия обществен и държавен живот. Възродител и създател на новата българска армия. Военен от най-висок ранг. С широк размах като ръководител и организатор. Спечелил си име в армията и обществото. Особено с ликвидирането на “Военната лига”. Това не можеше да не събуди опасения у монарха, който не можеше да търпи личности и авторитети. И затова го отстрани от армията, която му вярваше и за нея беше образец. И то във времето, когато беше най-нужен.
Кое наложи ликвидирането на ген. Луков?
Огромното му влияние в армията. Макар и в оставка, офицерите вярваха само на него. Редица общественици и интелектуалци бяха готови да го последват в неговия политически път, защото виждаха, че само той може да обедини честните политици и общественици, които бяха изпаднали в безнадеждна безпътица. Честни хора имаше, но само ТОЙ можеше да ги поведе по пътя, единствено спасителен за България.
Името му растеше и влиянието му се разпростираше. Намеците, че е чужда агентура (на германците) не връзваха плод. Вярно е, че имаше много познати от германските среди, още като младши офицер през Първата световна война, когато е командирован от нашето Главно командване на Западния фронт. Имал е добро познанство с Гьоринг. Като военен министър, той е имал задължението да има добри връзки с германското командване. Той е респектирал с личността си и с поведението си.
Ще се спра на един епизод, който изникна случайно, но е показателен за следващите събития – на 8 декември 1942 г., легионерите-студенти празнуваха студентския си празник - “Св. Климент Охридски” в помещението на бар “Паризиана”, в сутерена на Търговския дом. Това бе едно обширно, но занемарено помещение, в което през деня се помещаваше стол “Оборище” – на студентите-легионери. Това беше и най-добрият клуб за срещи на студенти от цялата страна. Беше средище на най-възвишени чувства и идеали. Насочваща политическа централа за цяла България.
След освобождаването на помещението от студентите, вечерта то ставаше един вертеп, населен с пияници и всякакъв измет на “Софийските потайности”. Сутринта, помещението измито и проветрено от тютюн и алкохолни пари, се предоставяше на студентите.
Студентският празник започна с обичайните, но скромни церемонии. Присъстваха и генерал Луков и генерал Жеков.
Неочаквано на входа се чу врява и смут. Чу се команда: “Стани!” Странно? При импровизиран шпалир, влязоха пълномощните министри на Германия – Бекерле, на Италия – сеньор Маджистрати и на Унгария – Хорват. Генералите мигновено се ориентираха и посрещнаха прилично и с достойнство гостите. Разположиха ги между себе си. Изпълни се химна на легиона (от Манол Манолов), с оркестър. Гостите, с вдигнати ръце, изслушаха чинно.
Започнаха речи на генерал Н. Жеков и генерал Хр. Луков. Обичайната и задължителна куртоазия. За бойното другарство. За нерушимия съюз. За вярност. Официални за това време лозунги между съюзните държави. Разбира се, преди това, преди посещението, беше говорил Илия Станев с изящната си и пламенна реч. С умението си да трогва и развълнува слушателите си.
След куртоазните речи на двамата генерали, в които нямаше и намек за сервилност към Германия, с достойнство и подчертан тон за равнопоставеност, гостите си заминаха чинно и бяха изпратени с подобаващ жест от студентите.
Отново след това, генералите взеха думата и поясниха, че след задължителната куртоазия, ще говорят само за нас си. Подчертаха, че България има свой път и ние ще се ръководим само от нашите интереси. Това беше нашироко мотивирано. Разбира се в деликатен стил, който не можеше да бъде атакуван от “съюзниците” като враждебен. Те не можеше да нямат свои уши между нас.
След речите, генералите се оттеглиха и се продължи веселото празненство с много ентусиазъм. Нямаше и сянка от съмнение в това, че ние вървим по свой път и служим само на България. Ето това беше нашето “германофилство” и “смъртния грях”, че се борим за обединението на Отечеството.
Междувременно, какво се беше случило? Същата вечер е имало някакво официално тържество, мисля, че във Военния клуб, на което бяха поканени много официални лица и целия дипломатически корпус, какъвто го е имало тогава.
Въпросните трима дипломати – „съюзници” решават да направят един дипломатически “демарш”, като демонстрират пренебрежение към официалната власт. Колите с бавен ход минават покрай Военния клуб и двореца и се изтърсват на студентското легионерско тържество, без да са поканени. Това нас ни учуди и озадачи. Последиците? Властта е вбесена и вероятно са последвали някакви ноти и преоценки. Легиона от това не спечели, но е изострило злобата на Монарха и е било още един елемент за формиране на решението, което последва след около два месеца.
Няколко месеца по-рано, премиерът Богдан Филов свиква голямо събрание във Военния клуб, на което присъстваха цялата управляваща знат от министри, народни представители, висши държавни служители, чиновници и всякакви “приобщени”. Разбира се и представители на пресата. И после изказването на проф. Богдан Филов беше огласено като висша държавническа мъдрост. Като че ли нямаше по-важни въпроси, в този съдбовен за държавата момент, а центъра на речта беше: ЛЕГИОНЕРИТЕ ПОСЯГАТ ВЪРХУ ПРЕРОГАТИВИТЕ НА ЦАРЯ! Изразът е дословен. И други подобни нападки по адрес на ЛЕГИОНА. Явно върховната власт се е стреснала от широкия размах на легионерското движение, и от увеличаващата се популярност и влиянието на личността на генерал Хр. Луков. Трябваше да му се пресече пътя в обществения живот.
Ген. Христо Луков реагира веднага и не прие формулировката на Министър-председателя, който се люшка в една безпътица, че нашата държава се ръководи от открити масони, и че те изпълняват чужди поръчки.
Отварям скоби.
Когато формално беше закрита масонската ложа в България, цялата й архива беше изпратена през СССР и Далечния изток в САЩ, придружена от инж. Любен Божков бившия директор на БДЖ – дядо на сегашния лидер на СДС – Александър Божков. И това става, когато Германия води война със “съюзниците”. В книжка 4-6 от 1924 г., в списание “Зидарски преглед”, е съобщено: “Научаваме, че в Мюнхен (или Лайпциг) е приет в Шотландско посвещение, професорът от Софийския университет (брата) Богдан Филов.” Стр.16, ред 4, отдолу нагоре.
Министърът на Вътрешните работи Петър Габровски (водач на “Ратниците”, “антимасони и антисемити”?!?) беше масон от висока степен и работеше в една кантора с Клайн - виенски евреин. Ратническите пропагандни материали се печатаха в печатницата “Стопанско развитие” - собственост на Жак Асеов - евреин, голям бизнесмен. След заминаването от България, той остави имуществото си и банкови сметки да бъдат управлявани и запазени от Димо Казасов - звенар, министър на информацията в кабинета на Кимон Георгиев след деветосептемврийския комунистически преврат от 1944 г.
При това положение, “ратникът” Петър Габровски, като министър на Вътрешните работи внася “Закона за защита на нацията”, насочен срещу евреите и масоните? Това не попречи на властта тогава да конфискува печатаната книга в печатницата на Петър Глушков намираща се на ул. “Веслец” № 5, “Тайните протоколи на Сионските мъдреци” с противоеврейско съдържание.
Конкретно!
Царската институция е неприкосновена и независима. Отговорът на ген. Хр. Луков на предизвикателството на проф. Богдан Филов не закъсня и е обявен в два позива. Последва и едно обширно и мотивирано от правно гледище изложение, че царската институция е общонародно достояние, а не на правителството. От нейно име не може да се провежда политическа дейност. Такава дейност може да манифестира само този, който може да носи отговорност. А ако такава дейност се манифестира от името на царя, то отговорността пада върху царя, който според конституцията не е отговорен. И така, правителството се измъква от отговорност. Фактически при един държавен провал, виновен ще е не министърът и законодателят, а не царят. Това изложение е една защита на царската институция, но Борис III, фактически беше управляващ, и в това отношение той не можеше да допусне упрек – макар и косвен. Затварям скобите!
Това беше едната страна на въпроса. Дипломатическите отношения със СССР показаха сведения за съдбата на ген. Христо Луков, за която ще поясня малко по–късно. Другата страна беше, че се нарушават сметките на “Съюзниците”. Ген. Христо Луков беше в центъра на една кампания за излизане от войната, което можеше да стане с мълчаливото съгласие на Германия, защото това можеше да ползва и нея. Че едно завземане на властта от ген. Луков щяло да изпрати българска войска на Източния фронт е една лъжа, в която и сега някой наивници вярват. Дори в дневника на Богдан Филов няма и знак за такова искане, при неговата словоохотливост за най-дребни факти. Че България е била нужна за дипломатически канал за тайни преговори между Германия и СССР, което до сега се смяташе за невъобразима измислица, и това налагаше да не се прекъсва филм на BBC по телевизията на 8 и 9 май 2001 г. Документално беше показан и грузинския ресторант в Москва, където са се водили преговорите чрез българския пълномощен министър Стаменов. Филмът се нарича “ВОЙНАТА НА СТОЛЕТИЕТО”, Преговорите не са били успешни, но неутралитета на България е бил нужен и за двете страни.
Независимо от горепосоченото, изпращането на Български войски на Източния фронт не можеше да стане преди всичко, затова че една българска армия не би била ефективна, по много причини, а на нашия “прикриващ фронт” срещу турците, където ние имахме предимства по много причини, трябваше да застане елитна германска армия и да стои неоползотворена. А и в нито един документ, ето вече 60 години, няма и намек за изпращане на българска армия или искане за това от страна на Германия. Всичко писано или изказано по този въпрос не надхвърля “някой смята”, или “е уверен”, че е така. Само “мнения”, няма аргумент. Очевидно всяко откъсване на България от “Оста” усложнява намесата на “съюзниците” в България. България вече е харизана от съюзниците на СССР.
Личната връзка на Луков с Гьоринг е щяла да опрости такъв преход. Забележка! Посоченото във филма “Войната на столетието” потвърди изказаните мисли в ръкописа, който по същество не отрича, а само потвърждава, че наша намеса не би ползвала нито Германия, нито нас. А едно откъсване на България от “Оста”, би поставило на изпитание ангажимента на “съюзниците”.
С подчертаното по-горе продължавам! След скобите продължавам за отскубването ни от “Оста”.
А че такова намерение се формираше у нас, показват и контактите на Луков с елементарните до тогава от монарха партийни лидери като Гичев, Кръстьо Пастухов и др., които не бяха обвързани с “филство” и не бяха се клели в разни “ложи”. Тогава промяна можеше да бъде осъществена не с обичайните преврати, а с един категоричен натиск (политически), при положение, че армията е благосклонна и народните маси го желаят. Как точно е проектирано не знам, но почва за това е имало.
България във въоръжен неутралитет да запази комуникациите си с Гърция, през Албания и западна Македония. При това положение “съюзниците” изгубват ценни козове за намеса, а монархът губеше абсолютната си власт.
В спомените си Александър Цанков подсказва, че правителството е проектирало такъв ход от страна на Царя. Може би това е ускорило и неговия край?
В книгата си “Безсъници” Стефан Попов пише следното в потвърждение на казаното до сега, че вероятно Германия е била готова да се съгласи с искането на България да обяви неутралитет и по този начин да ускори някакъв ход, виждайки наближаване на неизбежния край на войната, който ще доведе до пагубни последици за германския народ. За да не начупя хронологията на основната тема, давам едно приложение накрая, с допълнителни факти и съображения.
“Не помня точно дата, на която Корихубер ме покани на среща с виден сътрудник на Химлер, който направо се интересуваше от изгледите в България да бъде извършен с помощта на германците преврат в полза на Александър Цанков. Отговорих му, че това е безразсъдна авантюра: при всичките ми лични почитания към Цанков, с или без право той е наречен в България “кръволок” и Германия едва ли ще спечели от едно идентифициране на политиката си с него. Използвах обаче случая да му кажа и друго: “Германия е голяма страна, и да загуби войната, един ден ще бъде световна сила, защото Европа не може без нея”. Това, което предсказа Стефан Попов го виждаме, че се потвърждава и понастоящем.
И продължава: “България обаче е малка страна, която повлечена от Германия в нова катастрофа – едва ли ще може да се изправи на краката си, ще стане жертва на съседи и на комунистите. Защо Германия не позволи да се дистанцираме своевременно от нея и по този начин да се спасим? Един ден Германия пак ще има нужда от нашето приятелство на Балканите. “А защо не се намери български държавник да каже това на Фюрера? Мислите ли, че той няма да ви разбере?” - ми отговори гостът. Защо не се намери български държавник се питах и аз…, но това надхвърляше моя будапещенски обект. От България се интересуваше и кореспондентът на “Франкфуртер Алгемайне”, Бенкиер, а за Цанков стана дума и на обеда у Брунхоф."
Но мотивите за ликвидация са валидни и при такъв случай, както и за ген. Луков. След смъртта на царя е продължила тази идея, както бележи Александър Цанков, за разговора си с ген. Михов, който заявява, че германците не са в състояние да попречат. Но за това е била нужна ясна прозорливост и мъжество. Гражданска доблест и воля, каквито управниците след смъртта на царя нямаха. Държавнически какавиди! А сигурно и нареждането на по висши “ЛОЖИ”, на които нашите бяха “подопечни”.
Изложените по горе съображения подсказват и поведението на военния министър в кабинета на Муравиев – ген. Маринов, който отказва да се обяви война на Германия веднага, с което се дават козове в ръцете на СССР за навлизане в България. За тоя жест на ген. Маринов той беше поставен от СССР за главнокомандващ на армията след 9.09.1944 г.
За ново правителство, начело с ген. Луков, е бил проектиран състав с полковник Пантев — министър на вътрешните работи, Сотир Янев — на Външните (и двамата – величини, убити наскоро след ген. Луков), Кръстьо Пастухов, земеделци-легионери, като Георги Марков от Плевен – бивш народен представител от социалдемократите към 1927-28 г., по-късно легионер, с четиримата си сина: Марко, Дянко, Георги и Любчо (убит след 9.09.1944 г, във Винарското училище от бандата на “героя” Пело Пеловски), и са били определени за министри в този кабинет - проф. Владикин, Илия Станев и пр. Лицата не са точно фиксирани. Това ми довери след убийството Илия Станев при обстоятелства, при които можеше да ми се довери.
Междувременно, по телефона имало обаждания в дома на ген. Луков със зловещи закани. Генералът не е отдавал голямо значение на това, защото е вярвал, че покушение от такава величина, не може да става без благословия “от най-високо място”. Имал е предвид случаите със Стамболов, Д. Петков, Ал.Стамболийски и др., и че Царят не би допуснал. Но какво се случва няколко дни преди покушението на Луков?
Димитър Андреев, студент, или току що завършил финанси, племенник на легендарния герой от Балканската война капитан Андреев, за когото има великолепен марш – “Божествен плам в очите гореше. В гърди бе буен ураган. С челичен меч ти вихрено летеше, към побесняла вража сган.” и пр. Син на съученик на проф. Петко Стайнов, който на 9.9.1944 г. стана министър на външните работи – народняк русофил, звенар, масон и пр. Проф. П. Стайнов му е настойник в София и покровител в следването.
Димитър Андреев пътува за Казанлък, на гара Пловдив се качва във влака проф. П. Стайнов в същото купе. Отношенията им са много близки и разговорът тръгва в политическа насока. С видимо задоволство професорът заговорва за изложението на легионерите за царската институция. Макар че са подозирали кой може да бъде авторът на мотивировката, все пак решават да проверят. Кръгът около П. Стайнов са отявлени звенари, масони и бъдещи лидери на О.Ф., организират някаква “непринудена” среща със светски характер, по скоро моабетчийска. Поканен е и генерал Луков. Всъщност това е нагласено заради него. В “непринудените” разговори подхвърлят и въпроса за автора на изложението. Луков откровено заявява, че той е авторът. Всъщност, аргументацията е от проф. Л. Владикин – проф. по държавно право. Целта е постигната. Информацията е съобщена там, където трябва. Проф. Петко Стайнов, който е един от авторите на този “номер”, съобщава това на Д. Андреев, с голямо задоволство и със смях. Вероятно е злорадствал, като си е представял как Луков ще бъде потресен.
Ясно е, че разривът между Царя и ген. Луков е задълбочен и благословията е осигурена. Участта на Луков е предрешена!
На близка гара Д. Андреев слиза и веднага се завръща в София и отива направо при генерал Луков и му предава целия разговор. Генералът скача и с вдигната ръка извиква: „Значи затова царят е вбесен!” Следва категорично нареждане: “Ако някой си позволи да ми осигури охрана, жестоко ще си изпати!” Думите са дословни. Луков вероятно е смятал, че царят е щял да укроти гнева си. Но тук се е излъгал. Сигурно не е преценил, че се е съчетал външен натиск с лична неприязън. Царят, с неговия колосален интелект, не може да не го е съзнавал. Непосредствено след това, ден-два по-късно, легиона реши да организира охрана, макар и невидима за Генерала. Това можеше да бъде само невидимо плътно присъствие. На нас пистолет не ни се разрешаваше, макар че всеки търговец имаше право на такъв. Но докато да организираме група, всеки трябва да бъде мотивиран и убеден, а това не е лесна работа. Покушението стана на 13 февруари 1943 г. Димитър Андреев беше включен и получи присъда в процеса “Втори център”, дело 1226. Прояви ярко изразено малодушие и след процеса проявяваше необичайно за всички раболепие пред надзирателите. Просто беше уплашен човек.
Самотник и мизантроп, какъвто преди никога не се е показвал. Той беше хубавец, контактен, с аристократично поведение. Наричаха го Митко дипломатчето. А после всички се плашеха от него и го смятаха за влечуго. Говореше само за самотната си жена – “Чането”. Никой обаче не може да твърди, че е извършил донос, или е злепоставил някого. Тайната на описания по-горе случай го е държала в постоянен ужас.
Когато излезе присъдата, не беше от най-големите, и го освободиха, се прибра при жена си – “Чането”, в Кърджали. Не след много време, година или две, не си спомням, го намериха убит до ж.п. линията извън града. Не се чу да е имал лични или служебни конфликти. Аз разбирах страхът и паниката, защото знаех за изложеното по-горе, и че е имал основателни съмнения и опасения. Дали не са му затворили устата, които беше заключил с два ключа?
След едно представление в кино “Роял”, в беседа в ложа с Кръстьо Пастухов, генералът си тръгва сам и на влизане в дома му на ул. “Артилерийска” № 1 беше прострелян. Версиите за това бяха няколко.
След като отключва външната врата и тръгва по малката площадка, следват 2 или 3 стъпала. В това време убиецът стреля от вратата. Интересното е, че първият куршум удря в прага на външната врата. Вторият високо в тавана. Това е достоверно! Явно не е спокойна ръка на професионален стрелец. Генералът отваря вътрешната врата, към антрето и се опитва да затисне входа. Убиецът натиска отвън и дава трети изстрел. Официалната експертиза показва, че куршумът е засегнал гръдната кост и рикошира в сърцето. Следва краят. Така съобщи пресата. Следва полицейска блокада, но едва след два часа. Пуснаха се слухове, че е имало и жена. След години пишат, че жената е била Виолета Якова. Други пък, че е Иванка Гръбчева. Чак след много години Славчо Радомирски, който е бил ръководител на бойните групи, казва: терористът е Боруджиев, по това време полковник от Д.С. Интересно е, че до това време Д.С. е правило много разследвания по този случай… Славчо Радомирски пише в книгата си, че Боруджиев е изчезнал, като се е мобилизирал в Беломорието и така заличава следите си. Но това го научава по късно Сл. Радомирски?! Сл. Радомирски казва за тогаз, че го намира един “непознат другар” и настоятелно иска екзекуцията на ген. Луков. След 9.9.1944 г. разбира, че това е Методи Шаторов.
От кои среди е екзекуторът, не може да се твърди. Важното е, че интерес за ликвидацията имат и “съюзниците” и СССР. А че може да има сосиете за обща цел между различни среди е съвсем обяснимо. Още повече, че и в БКП и в полицията и в Р.О. е имало внедрени лица от противната страна. В това не можем да се съмняваме. Дори да споменем само генералите Никифоров - член на Коронования съвет и ген. Маринов.
Има един момент, който официално не се споменава. За 14 февруари 1943 г. беше подготвена евакуация на София от всякакви административни и военни обекти и служби. На 14.02.1943 г. тази наредба беше отменена. Деня след убийството на Луков. Значи повода за заплаха от страна на съюзниците е отстранен. За причината на тази отмяна не може да отговори Александър Цанков пред Илия Станев. Александър Цанков е бил помолен от “по-горно място” да разсее съмнението, че короната е заинтересована от убийството. Веднага след покушението си зададохме въпроса, като имахме предвид горните съображения, кой ще бъде следващата жертва, която ще затвори кръга на неизвестното? И наистина, само след няколко дена беше застрелян на входната му врата – Славейко, началник в Р.О… до тогава доверено лице на Луков, който през 1935/36 г. го е превел от Дирекция на полицията в Р.О… Дали Славейко се е помъчил да направи разкрития или има съучастие, не е известно. Беше застрелян от маскирано лице на прага на дома му. За тоя случай никой, никога не е споменавал и дума. Не е споменато и в актива на бойните групи. Кому е било нужно това?
В Търновския затвор се заварихме със Стефан Хайгъров (от Нова Загора), бивш някакъв началник в Р.О. По повод на покушението казва: „Когато са разбрали (кой)?, че генерал Луков е против Царя (примитивно обяснение), Княз Кирил отива при началника на Р.О., генерал Ничо Георгиев и той по надлежен ред, е уредил всичко по-нататък”. Явно така са говорили служителите в Р. О. помежду си. Какви са били аргументите, за да го мислят така, не спомена? При Хайгъров е било досието на Вл. Стойчев, макар и извън армията дотогава. На 9.9.1944 г., вече генерал Стойчев насила си взема досието. За следствените разноски се е водила точна отчетност. Досието е “струвало” милион и половина тогавашни лева. Това между другото без коментар.
На другия ден след убийството ген. Кочо Стоянов, който е обичал да кокетира с интелектуалци, не знам какъв е бил интелектуалният му капацитет, но посещавал често кафене “Цар Освободител”, което е сборище на писатели, художници и пр., заявява: „Генерал Луков като не знае да прави конспирация, да не се хваща!!” ЗАБЕЛЕЖКА: Генерал Луков, никога не е участвал в деветоюнски и подобни деяния. Жена му и дъщеря му казваха, че той е наричал хора като Кочо Стоянов и подобни – “деветоюнски герои”.
След ден-два, бе съобщено, че има покушение срещу секретаря на ген. Луков – Николай Цанков, който имаше тесни връзки с Р.О….Отидохме да го видим в дома му на ъгъла на ул. “Оборище” и ул. “Сан Стефано" – на втория етаж. Прие ни с превързана ръка. Стреляно е отвън, непосредствено до ключалката. Ръката беше акуратно превързана. Аз, като бивш фелдшер от армията (като войник), имах представа, че такава чиста превръзка и такава подвижна ръка, при куршум засегнал китката, е необяснима. Той ни разправи как когато да отвори на позвъняване, е стреляно. Не стана дума куршумът да е заседнал или да е преминал. Следа щеше да има в насрещната стена в антрето. Това събуди подозрението ни, че е инсценировка, че или е замесен в покушението, или съчинява мъченичество, за повишаване на личния авторитет. Или просто бабаитлък. Като отидохме у тях ни посрещна с парабелум в ръка, с дълга цев.
След няколко години, вече като подсъдим, или затворник, Н. Цонков лежи в затворническата болница в Софийския централен затвор. Даже е изпаднал в безсъзнание. По това време там е като затворник от нашия процес д-р Никола Грозев, който му прави преглед и не установява следи от рана в ръката. При следствието, което провежда полицията, е призовано слугинчето от насрещната къща на ген. Луков. В този дом се обажда някой по телефона и предупреждава слугинчето да си затваря устата. Славчо Радомирски пише, че след покушението, всички са се изпокрили и заличават всякакви следи. Кой може да се е обаждал по телефона? Само който е в течение на следствието, а то е тайно!? За жена-съучастничка има само едно сведение. И то е следното: Моя съседка на сегашното ми жилище, на ъгъла на тогавашния бул.”Карл Шведски” и ул.”3летово” – Цонка Вълкова, разказва след 50 години съвсем непредубедено, че когато става покушението, което в момента и не разбрали, жени насядали пред къщата, виждат, че мъж и жена тичат и се вмъкват в тъмната уличка “Злетово”, без жените да се замислят защо.
От пресата! Убиецът е висок и с черни очила и кожено яке. Необичайна външност за един конспиратор. След около половин час след убийството Н. Цонков нахлува бурно в дома на Луков и вика страшно развълнуван: “Не, Генералът не е убит!” (По сведение на близките)?
Опелото се извърши в черквата на Военното училище. Направихме плътен шпалир, от по няколко реда, от моста на Перловската река на бул. “Евлоги Георгиев”, по входната алея на Военното училище, чак до черквата. С нас имаше и непознати до тогава граждани, почитатели на Легиона и на ген. Луков. Когато се зададе автомобила на царя, целият шпалир направи “кръгом” и посрещна с гръб Монарха. Последва траурно шествие през централните улици “Царя”, “М. Луиза”, чак до гробищата. В черквата говори Илия Станев, а на гроба – мисля че и Стефан Карапенев. Тленните останки бяха положени близо до тия на Ст. Стамболов. След 9.9.1944 г. всичко това беше заличено от комунистите. Възстановиха в по ново време гроба на Ст. Стамболов. Наскоро и на ген. Луков.
Последва среща на Александър Цанков с Илия Станев, за която споменах. Това беше нашето виждане тогава и нашият отговор на царя. Такова шествие софиянци видяха само на погребението на царя. Наистина несравнимо по грандиозност, защото тогава народът изпращаше символа на държавата. Когато се появи на политическото полезрение фигурата на цар Симеон II, изникнаха отчаяни монархисти, които започнаха да пишат, че легионерите умирали мълвейки името на цар Симеон II. Закъсняла нагаждаческа поза. Безполезна, за очакване “с висше” и смешна.
По случай помена (40 дни) от покушението на генерал Луков, с Димитър Андреев бяхме изпратени да поканим съпругата и дъщерята на Генерала. Траурното събрание се състоя в помещението на стол “Оборище”. Присъстваха и представители на забранената ВМРО. Спомням си, беше Георги Димчев, с когото се знаехме още от 3-та Мъжка гимназия и “Ньойските акции”. Опитахме се да узнаем нещо повече, лично от дъщерята Пенка. Беше смутена и не каза нищо повече от това, което споменах. Тя е видяла цялата сцена на убийството. На вратата жена не е имало, която да дублира изстрела. Дойде един братовчед на генерала, лекар в инвалидния дом, сега военния музей на бул. “Скобелев”. Дословно неговите думи: „Казвам ти Христо, между нас имало подлеци!” По-късно тоя д-р беше казал, че Пенка е познала в убиеца лицето Николай Цонков. Баджанака на Генерала, полковник Андреев, многократно е заявявал и в лагера “Белене”, и пред мен у моя кум Драгомир Божинов подобни съмнения и че всичко е станало с благословия от двореца.
През лятото на 1943 г. полковник о.з. Георги Горбанов, който живееше в съседния двор на ул. ”Артилерийска” № 3, който ме взе на работа на гара Яна каза, че който трябваше да оцени делото на ген. Луков, извърши непростим грях. Не спомена име, но разбрах за какво става дума. Преди двайсетина години, когато доживяваше последните си дни, о.з. полковник Кусев, който някога беше най-близък сътрудник на ген. Луков и се събираше със стари, вече изхабени о.з. офицери, в градинката на “Вл. Заимов”, можах да му вдъхна доверие и му казах жестоки думи, за които не ми се разсърди и се съгласи. Изказах съображения, че Кусев е в последните дни на живота си и няма за какво да се плаши. Старият войн прие кавалерски думите ми и отговори. На въпроса, кой реши съдбата на ген. Луков, отговори: “Аз смятам, че Царят реши съдбата му!” Въздъхна с облекчение, като че ли се освободи от тежък товар. Може би, пред мен сподели нещо, което не е могъл дотогава да го стори. Сигурно тия, с които го е споделял, са вече покойници. Благодарих му от сърце и му поисках прошка за горчивите думи. Чудно! До тогава не бях го виждал да се засмее. Само тогава видях неговата тъжна усмивка.
Един нов елемент се появи в нашата документалистика. Преди десетина години излезе книгата “Корона от тръни” от Стефан Груев-син на първия сътрудник на цар Борис. Авторът е знаел от най-първа ръка за отношенията на царя към Генерал Луков. В книгата има такава злъч към Луков и от страна на царя към Луков, и от страна на Ст. Груев. Дори непристойните обвинения, че Луков искал кредитите за армията, които щели да тежат на данъкоплатците цели петнадесет години. А в това време войната тропаше на вратите ни. Такива кредити бяха отпуснати по-късно, но царят си е послужил със сега наричаният “популизъм”, за да злепостави една могъща държавническа фигура. Как понякога велики личности са си служили и с дребнави аргументи, за да очернят дори предполагаеми съперници. Който иска да познава историята и да прави верни оценки, трябва хладнокръвно да отсява зърното от плевелите. Дребнавата злоба често придружава мъдростта.
Решихме за известно време да осигурим охрана на Главното Водачество. Всъщност, на генерал Жеков, д-р Вълчев и Илия Станев. Макар, че бяхме уверени, че заплахата за заинтересованите (респективно властта), е преминала със смъртта на Генерал Луков, все пак решихме за самочувствие да организираме охрана. Мнозина се отклониха от първоначалния ентусиазъм. Всъщност, останахме само Хр. Бъчев, Кирил Андреев, Христо Попов и аз. Аз трябваше да придружавам Илия Станев от работата до вкъщи. Вятър работа. Повече показно и за авторитет. Николай Цонков ми даде един пистолет 6.35 калибър - играчка. А през другото време? Скоро Илия Станев се отказа от придружител и ми взе пистолета. Макар че не ми се вярваше, но знаеш ли? При нападение, първо се ликвидира охраната. Искат се здрави нерви. Д-р Вълчев си имаше личен телохранител – Борис Алексиев (или Андреев) – негов кумец, с регистрирано оръжие. Христо Бъчев и Кирил Андреев ги съдиха заедно с мен по дело 1226. Те отдавна си заминаха от този свят и ги забравиха.
Преценка за мислите и намеренията от онова време, сега след 58 години /май 2001 г./, мисля че може да не бъдат точни. Само трезво отбелязвам фактите. Дали са само хипотези? Но фактите съм си ги повтарял през всичките изминали години и са точни. Тъжно е, като си помисля, какви изхабени реликви са останали живи, с които не можеш да завържеш един свесен разговор. Особено пък спомени. Това ме прави страшно самотен, когато пиша тия спомени.
