Малко са събитията в днешната жалка действителност, които ни карат да се чувстваме наистина горди. Малко са събитията, които се открояват и блестят на фона на всеобщата разруха. Заобиколени от морален упадък и деградация, политически цинизъм и партизанщина, бездуховност и национален нихилизъм, едно такова събитие разцепи мрака над родината ни на 18 февруари и възвести на враговете ни, че победата им в никакъв случай не е гарантирана и ще трябва още малко да почакат. На този ден над 1 000 националисти потеглиха в марш, за да почетат двама велики българи - Апостола на свободата Васил Левски и генерал Христо Луков. Потеглиха въпреки бясното оплюване от антибългарски организации в страната и чужбина, въпреки натиска на предателите и безродниците във властта, въпреки полицейските репресии преди и по време на шествието… Въпреки всичко и всички "Луковмарш 2012 - Ден на герои" се състоя по - голям и по - масов от всякога. Напук на цялата истерия, на всички клевети и заплахи, които разчитаха, че ще откажат голяма част от решилите да дойдат на марша, ние бяхме повече, от когато и да било! Бяхме много и единни, бяхме смели и решителни, бяхме мощни и гръмогласни, бяхме истинска национална общност. На 18 февруари вечерта се събрахме един истински умален модел на българската нация – млади и стари, с различно социално положение и образователен статус, членуващи в различни организации и неформални групи или просто национално осъзнати българи ние излязохме на улицата и изказахме нашето общо верую. Едно верую, което споделяха и Левски и генерал Луков – национална свобода, самочувствие, независимост, почит към предците… Вече втори ден българофобите мълчат. Мълчат, защото ги е страх. Защото въпреки шантажа и несигурността за това дали шествието изобщо ще се проведе, на което те разчитаха, за да го провалят ние доказахме, че не се плашим и отчайваме лесно и за техен ужас се събрахме дори повече, отколкото самите очаквахме. Да, тазгодишното шествие в памет на генерал Христо Луков и Васил Левски беше един истински национален триумф, който убедени сме ще постави оттук нататък началото на нещо още по – голямо! А как само започна то? Още от 14:00 целият район около НДК беше ограден и отцепен от полиция и жандармерия. От около 17 часа започнаха да пристигат първите хора, на които веднага им бяха търсени документи за самоличност, личните им данни записвани, а след това и щателно претърсвани. Това продължи почти до започването на самото шествие и мнозина бяха арестувани. Ние обаче не се уплашихме, напротив това още повече ни амбицира да проведем марша, както сме го планирали. Със стройни и плътни редици се наредихме пред Националния дворец на културата в няколко блока. Най – отпред вървяха две момичета с портретите на Васил Левски и генерал Луков, те бяха следвани от малък блок униформени представители на спортната организация на Български национален съюз с венци и двама души с огромни флагове на Апостола и Генерала. Зад това първо формирование бяха основните блокове – знаменосците с български и черни знамена, колонат с факлите, а зад тях всички останали. Вече бяхме готови. И тъй като колониалните общински власти в последния момент ни промениха маршрута, не тръгнахме, както винаги досега по бул. Витоша, а директно по бул. Васил Левски. Улиците на София бяха огласени от скандирания "За България - свобода или смърт!", "Всички комунисти на съд, на съд, на съд, България поема по национален път!", "Генерал Христо Луков", "И преди, и сега Македония е българска!", "Българийо, събуди се", "Свободен, социален, национален". Няколко пъти беше изпят и националния химн. По време на целия път до къщата на Генерала жителите на столицата излизаха по прозорците и балконите на кооперациите си, за да наблюдават ставащото, а други заснемаха проявата с мобилните си телефони. Чуваха се и множество одобрителни възгласи. Така стигнахме до кръстовището на бул. Васил Левски и ул. Оборище, по която трябваше да завием, защото общината ни забрани да минем през паметника на Левски изграден върху мястото на неговата екзекуция. Забрани ни да се поклоним пред него, да оставим по едно цвете и просто да кажем – “Благодарим ти, Апостоле”. Едно от нещата, които със сигурност няма да забравим! Поради тази причина трябваше да коленичим и да запазим минута мълчание на ул. Кракра на сто метра от паметника, докато двама от нас отидат до него и поднесат венец. От ул. Кракра завихме по бул. Дондуков и така стигнахме до къщата на генерал Христо Луков пред, която той е убит от комунистическите изверги. Пространството пред нея се оказа твърде малко, за да събере всички присъстващи. Но в крайна сметка с много усилия успяхме да го изпълним. Пръв държа реч Симеон Костадинов, който заяви, че борбата на генерал Луков за национално могъща и социално справедлива България още не е приключила и ние сме тези, които трябва да я доведем до победен край. След него думата взе Пламен Димитров, който остро разкритикува всички атаки, които бяха осъществени спрямо тазгодишната проява и заяви, че е в интерес на всички чужди посланици оказвали натиск шествието да бъде забранено, да се въздържат от подобни призиви за в бъдеще, защото национално – патриотичната младеж на България може да марширува, както в българската столица, така и в техните собствени, но вече по друг повод. Трети беше съпредседателят и водач на софийската организация на Български национален съюз Звездомир Андронов. Той категорично отхвърли всички нападки по адрес на Луковмарш и организаторите му и заяви, че никой и нищо не може да ни попречи да честваме живота и делото на генерал Луков и ако някой си мисли обратното си прави много лоша услуга. Последен говори Петър Нешев, зам. водач на възстановеният СБНЛ и зам. председател на Съюза на репресираните след 09.09.1944 г. С това “Луковмарш 2012 – Ден на герои” завърши. Парадоксално, но факт, тазгодишното шествие въпреки най – сериозната съпротива досега и въпреки че до последния момент не се знаеше дали изобщо ще се случи, се превърна в най – големият ни триумф. И като масовост, и като отразяване, и като съпътстващи мероприятия. Но най – важното, което трябва да запомним е, че този триумф беше общ, на всички ни. Това може само да ни изпълни с надежда и увереност, че сме на правия път. Път, който ще ни изведе до крайната победа в битката за България. Следващата година е знаменателна. Ще има два кръгли юбилея – 70 години от смъртта на генерал Луков и 10 – тото поредно възпоменателно факелно шествие в негова чест. Отсега чуваме воят на чакалите, който ще се разрази, когато датата за поредния Луковмарш наближи. Но, кураж съратници! Това не е първото изпитание, с което сме се сблъсквали, няма да бъде и последното. Многото битки, които заедно спечелихме досега ни калиха и ни направиха по – силни. Ще спечелим и тази. И не забравяйте, в нашите вени тече кръвта на предците ни, душите и сърцата ни са обладани от техния дух, а когато той е с нас, кой може да ни излезе насреща? Часовника вече отброява дните до следващия Луковмарш! България над всичко и дерзайте!