Ром Ландау е британски скулптор, писател, преподавател и дипломат, родом от Полша. Като специалист по ислямска култура той предприема голямо пътуване в страните от Близкия изток и Северна Африка през 1937 г. При това пътуване той посещава и България, където се среща с генерал Христо Луков. В издадената през следващата година книга “В търсене на утрешното”, той описва тази своя среща и впечатленията си от Генерала.

София, четвъртък, 13 Май [1937 г.]

Една от малкото институции, в които някои хора виждат въплъщение на българския идеализъм, е армията. Военната професия и добродетелите на воините винаги са били тясно свързани с българската история. Ньойският договор почти напълно лиши България от собствена армия. Но след като военната служба бе премахната, нямаше образователна система, която да заеме нейното място и да даде на селянина онази умствена и физическа дисциплина, която той не можеше да намери никъде другаде освен в армията.

Под ръководството на генерал Луков, енергичният министър на войната, възстановяването на армията напредва бързо. Нейните високи стандарти могат да бъдат забелязани дори от тотални цивилни всеки път когато войниците маршируват по улиците. Както и в Германия, ограниченията, наложени от мирния договор, доведоха до резултати, диаметрално противоположни на тези, които се целяха от миротворците. За много хора милитаризмът се идентифицира с всевъзможни възвишени добродетели, каквито той не притежава.

Политическите залитания на армията от 30-те години, когато генерали се опитваха да упражняват диктатура, се оказаха неуспешни. Днес всички отговорни военни се противопоставят на политиканстването в армията. Генерал Вазов, един от военните герои на България, ми каза:

– Ако военни смятат, че трябва да се месят в политиката, то те трябва да напуснат казармите. Не е възможно да се съвместяват политика и армия.

Много хора гледат на генерал Луков, министърът на войната, като на единствения стабилен елемент в днешната политика.

Той беше така любезен да ме приеме тази сутрин във Военното министерство. Малкият му кабинет беше в съседство с голяма приемна зала, чиято главна стена бе заета от портрет на царя. Беше едва единадесет сутринта, но портретът бе осветен от силна електрическа лампа, което почти му придаваше вид на икона.

Генерал Луков е огромен, планина от плът, облечена в униформа, високи ботуши и медали, и възмалка голо остригана глава на върха. Една кротка решителност във всеки един от неговите жестове и думи го прави да изглежда като истински воин. Ако бях българин, никога не бих помислил да предизвиквам гнева му.

Въпреки това има добродушно изражение в неговите много светли очи и колкото и да е странно, има нещо симпатично в този български пратеник на Марс.

– Какво е мнението Ви, Ваше Превъзходителство, за политиканстването в армията? – попитах аз.

– Аз дадох отговора, като ликвидирах политическия авантюризъм на някои наши офицери.

Визираше офицерите „политици“ които той уволни от армията и които сега прекарват голяма част от времето си по кафенета, говорейки за политика.

– Какво ще кажете за етичните принципи, по които се обучава българският воин?

– За воините може да има само една военна етика. Да правят всички необходими жертви за своята страна е техният най-висш етичен принцип.

Той говореше с недовършени кратки изречения, без изобщо да повишава глас, и без никакво жестикулиране.

– Но какво ще кажете за тяхната етика в техния личен живот, когато те са човешки същества, а не воини?

– Произхождам от военно семейство. Двата вида етика за мен са едно и също нещо. Да може човек да пожертва всичко за страната си и чувството на национална гордост са двата стълба, на които се крепи етиката на воина. Неговият личен морален кодекс е предписан от християнското учение. Смятам християнството за най-точния морален кодекс. Опитвам се да базирам цялото си поведение на него.

***

Пред Военния клуб офицери с елегантни бели фуражки и дълги пелерини стоят на групи, говорят помежду си и заглеждат минаващите дами.

Няколко души ми говориха за страстта към музиката на генерал Луков [военният министър]. Военният симфоничен оркестър, създаден от него, придоби важно значение в музикалния живот на страната. Предполагам, че той е отчасти отговорен и за хубавото пеене на войниците.

– Чух доста за мнението на Ваше Превъзходителство за образователния ефект на музиката и бих искал да науча какво ви кара да имате такива възгледи.

– Нашата музика е не само от музикално, но също така от историческо и национално значение за нас. Под турците не можеше да се пише никаква българска история. Петстотин години цялата ни национална история и националният ни живот се записваха единствено от песните.

Докато Националната библиотека в Париж има само около 3000 народни песни, ние имаме 30 000. Така нашата музика стана най- доброто средство за национално образование. Тя също осигурява развлечение за войниците. По естеството на тяхната професия те трябва да се обучават да стават по-твърди с всеки ден. Музиката заглажда излишните крайности на тази твърдост. Тя привнася в тях човешки елемент.