Описание

Във „Византия и България – Два свята, два светогледа“ ген. Христо Луков убедително обрисува драматично различие във двата народа и техните култури. Докато от една страна българите са били здрав, самобитен, войнствен и честен народ, с присъщите му държавно-организационни способности, от другата са били византийците, културата на които е изградена на основата на няколко по-стари култури и е представлявала смешение от ня какъв разлагащ се космополитизъм. Житейската философия на първите е засягала предимно общността, колективитета – държава, а на вторите – личността, нейното благополучие, разкош и удоволствие.

В своето изчерпателно и отлично мотивирано изложение ген. Луков апелира да не се губи вяра в ценните качества на българщината. Той призовава веднъж за винаги да бъдат отрязани ръцете на византийщината от нашия обществен живот, защото тя разлага подмолно идеята за нацията и тласка народното съзнание по пътя на апатията и безличието. Тези негови думи са изключително актуални и днес, когато византийщината е олицетворена от модерното мултикултурно и либерално общество.

Може би не са пресилени думите, с които завършва статията за състоялата се лекция свищовският вестник „Заря“:

„Това хубаво слово, което остави незаличими следи у слушателите, раздуха силно огъня на националната ни гордост и днес особено то иде на време, за да има значението и стойността на историята на Хилендарския монах“.