Статия, публикувана във вестник "Дума" на 14 февруари 1943 г., която съобщава за убийството му и начина на негово извършване.

Генерал Луков загина за България

Как бе извършено убийството на големия военачалник и борец за изграждането на нова България

Всички българи са потресени от подлото убийство на достойния българин, генерал-лейтенант Христо К. Луков.

Установени са досега следните подробности по убийството: В събота в 9 ч. вечерта генералът се е движил по ,,Карл Шведски’’ към дома си, който се намира на улица ,,Артилерийска“ №1. Вратата за къщата на генерала е непосредствено до тротоара. След отварянето ѝ се изкачват четири-пет стъпала и след втора врата се влиза веднага във вестибюла на жилището. Дъщерята на генерала чула, че се отключва външната врата и отворила вратата на вестибюла, за да посрещне баща си на стълбите. В това време генералът отворил външната врата и запалил лампата на стълбището. Тогава се раздал първият изстрел. Убиецът се бил приближил до своята жертва и стрелял в упор. Генералът пристъпил към стълбите и се опитал да притисне вратата, обаче, убиецът продължил да стреля в самия вход. Дъщерята на генерала била свидетелка на трагедията. Тя могла да види и самия убиец, който според обясненията ѝ, носил големи шофьорски очила, които закривали напълно очите му. Убиецът след изстрелите побягнал. Генералът, смъртно ранен, бил изкачил няколко стълби, прекрачил втората врата, влязъл във вестибюла и паднал на пода, след което издъхнал почти моментално.

УСТАНОВЕНО Е СЪУЧАСТНИЧЕСТВО

От показанията на очевидци се установява, че нападателят не е бил сам. Той е имал, най-вероятно, още трима съучастници. Всички се разбягали. По един от тях се втурнал един от конните полицаи, но из околните улици нападателят е успял да се укрие. Другият полицай уведомил полицейските служби за нещастието. Скоро след това идват служебните лица. Дойдоха и министърът на вътрешните работи г. П. Габровски, министърът на войната, ген. Михов, директорът на полицията г. А. Козарев, началникът на отдел при Дирекцията на полицията г. Павел Павлов,  началникът на униформената полиция г. Св. Георгиев и мн. др.

ПОЛИЦЕЙСКИТЕ ИЗДИРВАНИЯ ЗА УБИЙЦИТЕ

От момента на убийството столичната полиция е на крак. Разследванията и възможните най-пълни издирвания се водят под прякото ръководство на ръководителите на полицията.

Първите мерки бяха взети от полицията почти непосредствено след убийството. Кварталът бе блокиран от полицейски части. От 9 ч. снощи до днес 10 часа преди обед бяха извършени необходимите обиски на къщите в квартала и подробни проверки на съмнителни лица. Дадените показания от случайните лица се установяват с повторни разпити и не се изпуска и най-малката подробност, която може да допринесе за разбулване на отвратителното злодеяние. Блокадата на квартала около дома на ген. Хр. Луков бе вдигната днес в 10 ч. сутринта. Има задържани лица. Подробности в интереса на следствието не се съобщават.

РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ АУТОПСИЯТА

Снощи към 11 ч. тленните останки бяха пренесени в Александровската болница за аутопсия. Аутопсията извърши г. проф. д-р Ив. Москов, съдебния лекар, който даде следните осветления:

‘’Срещу ген. Хр. Луков са дадени 5 изстрели, с револвер 7.65. Засегнат е с два от тях.
Първият изстрел е ударил гръдния кош, пробил е белия дроб и сърцето и заседнал в кожата на гърба. Стреляно е почти от упор, от разстояние само няколко сантиметра.
Вторият куршум не е смъртоносен. Той е ударил дясното рамо и е спрял до гръбначния стълб. Смъртта е последвала няколко минути след даването на първия изстрел. Допускам, че след първия смъртоносен изстрел генералът би могъл да стреля срещу нападателя, ако е е имал оръжие. След аутопсията, тялото бе балсамирано’’.

ПОСЛЕДНА ПОЧИТ

От болницата смъртните останки на ген. Хр. Луков днес бяха пренесени в дома му. Снощи и днес се поклониха пред останките на достойния син на България неговите роднини, приятели и почитатели.
Опелото на покойния ще се извърши утре.
Днес бяха издадени много некролози: от Министерството на войната, от военните чинове, от зап. войнство, от приятелите и почитателите му и мн. др.

БИОГРАФИЧНИ БЕЛЕЖКИ ЗА ГЕН. ЛУКОВ

Генерал Хр. К. Луков е роден на 28 септември 1887 г. в гр. Варна. След завършване на курса на Военното Училище през 1907 г. с 27 випуск, бива назначен на служба в 2-ри артилерийски полк във Враца, където под началството на известния полковник К. Найденов, по-късно военен министър, младият подпоручик Луков започва да проявява своя талант на способен и доблестен офицер.
Взел участие с полка си в Балканската война като командир на батарея, Луков се завръща декориран с военния орден за храброст. Между двете войни той служи в 11-и гаубичен полк в София, с който тръгва на война през 1915 г., а през 1916 г. е бил командирован на западния фронт - Шампан, където е командвал германска батарея.
През 1917 г. той е извикан в школата за запасни офицери, където му се поверява командването на 1-ва пехотна батарея, с която той взе участие в 1918г.

По-късно Луков е възпитател във Военното Училище, офицер в Артилерийска инспекция, където се отдава на сериозна строителна работа.
През 1921 г. той поема командването на 2-пи артилерийски полк във Враца, от където е извикан през 1923 г. за началник на строевата секция при артилерийската инспекция. По-късно командва артилерийска школа и 4-ти артилерийски полк, за да се върне отново в артилерийската инспекция като началник на строево-домакинския отдел. Службата му в артилерийската инспекция сега е най-плодоносната му, като артилерийски офицер.
Своята неуморна и плодовита работа той въплъти в цяла редица нови правилници, плод на бойния опит и военна литература, по която нашата артилерия се готвеше така успешно. Събитията от 1934 г. изложиха изтъкнатия вече и с име и авторитет способен артилерист да застане начело на 3-та балканска дивизия, а по-късно и на 2-ра тракийска дивизия. От този пост той бе извикан на 23 ноември 1935 г., за да заеме поста на военен министър, на който остана до 31 януари 1938 г.

ДЕЙНОСТТА НА ГЕН. ХР. ЛУКОВ КАТО МИНИСТЪР НА ВОЙНАТА

ще бъде отбелязана в историята на българската войска с изтъкване организаторския талант на генерала и високото му съзнание за предназначаването на родната ни войска. Той стегна войската и въведе последните технически постижения за едно модерно снабдяване и въоръжение на всички военни чинове, което още повече кали гранитната военна мощ на българина. Всеки нов ден носеше нови придобивки за българската войска, изтъквайки личността им ген. Луков като обединяващо звено, независимо от големите му бойни и организаторски качества.

Статията е публикувана във вестник "Народен пастир", който е орган на Съюза на свещеническите братства в България.

† Генерал Христо Луков

В един върховен момент, когато България, нашата скъпа родина, преживява дни на тежки изпитания и е впрегнала всички свои сили да отбие всеки неприятелски удар, едно оръдие на масонската олигархия, една престъпна и безчовечна ръка простреля на 13-ти вечерта достойния български син, безстрашен воин и надеждна опора на обединеното отечество о.з. генерал Христо Луков, бивш военен министър и доблестен български гражданин.

След ужасното покушение върху живота на генерал Пеев, началник-щаба на войската, подлото убийство на генерал Хр. Луков е вторият опит на сатанинската злоба да смути народната душа и да обезглави българския народ откъм смели, самоотвержни и даровити военни водачи, та по-лесно да постигне своята пъклена цел.

Напразни усилия!

България е била и ще пребъде във вековете. Защото тя служи на един Божествен идеал и защото нейните водачи са калени в борбата за правда и свобода. Един ще падне, но сто души ще продължат неговото дело, а и целият народ ще се въодушеви за жертвен подвиг пред величието на народните идеали.

Суетни са и надеждите на нашите врагове!

България е раждала, ражда и сега великани и самоотвержни герои, които са готови да сразят тъмните адови сили и техните адепти и да покажат на света как спокойно се умира за величието на един народ и за осъществяването на неговите заветни идеали.

Уважаваният от целия български народ генерал Хр. Луков е втората жертва на престъпната клика на тъмните адепти и на безбожния болшевизъм, които имат за цел да сразят първите и достойни български синове.

Ние благодарим на Бога, че не ни е оставил сироти и че винаги, в дни на тежки народни изпитания, ни е поверявал на избрани мъже, които, възпламенени от Неговата правда и въодушевени от чисто родолюбие, са били готови да ни бранят дори до смърт.

Така е било, така ще бъде до край!

Българското енорийско свещенство молитвено се прекланя пред жертвения подвиг на достойния воин и гражданин и е с надежда, че Бог няма да остави България в лапите на адовите сили, нито ще позволи на нашите врагове да изиграят своето юдино хоро над българската народна снага.

Вечна и блажена да бъде паметта на прославения генерал Хр. Луков! Благоговеен поклон пред неговата светла памет!

Бог да го прости!

Статия, публикувана във вестник "Зора" на 18 февруари 1943 г., подписана анонимно от "Български воин".

Сърбия, 17 февруари (По телефона).

Скръбната за всяко българско сърце, вестта за убийството на големия български генерал Христо Луков, научих в Белград. Съобщи ми я с чувство на скрито злорадство хотелиерът, сърбин от Шумадия, представлявайки се като един от първите ратници за българо-сръбско сближение на времето. Питах го: – Писаха ли белградските вестници за това? – отговори ми, че не е срещнал, но се научил по друг път. За мен бе ясно, че знае от радио Лондон, главният осведомител на сърбите. По-късно узнах, че това знае цял Белград.

Бях свидетел на ликуването на сръбската столица от радостта над трупа на възродителя на българската войска, над трупа на българина, който постави изцяло блестящите си способности на воин и общественик в служба на България, на нейното засилване и възхода на българщината. Тъкмо това бе причината за голямата сръбска омраза към ген. Луков. Толкова по-голяма бе скръбта на останалите още, по една или друга причина, в Белград македонски българи, с които имах случая да говоря.

За тия скромни и неуки гурбетчии генерал Луков бе един от ония българи, към когото сърбите хранеха най-голяма ненавист, водеща началото си от времето, когато непрежалимия покойник бе военен министър. Със своя прост ум сърбите злорадстват, че българите изгубиха в лицето на ген. Луков голямата пречка за своите противобългарски планове. Във влака от Белград до София, във вагона за български войници, във всички купета, офицери и войници говореха с дълбока скръб за убийството на незабравимия военачалник ген. Хр. Луков. Един запасен ефрейтор ми каза:

„Отиде си един колос на българите и България. Но те, които го убиха, не можаха да убият примера, който той ни остави, примерът, който ще вдъхновява живите българи в служба на Цар и Родина.“

Злорадството, с което Белград посрещна вестта за убийството на блестящия български генерал и пламенен родолюбец Хр. Луков, е красноречиво указание за фалшивостта на продължаващите сръбски фрази за братство с българите.

Български воин

Статията е публикувана във вестник "Слово" на 3 април 1943 г.

Паметни са дните след погрома. Всички унили, обезверени бяхме изгубили воля за дейност. Дните след примирието ставаха все по-черни и по-тежки. Постоянно се къртеха все по-ценни и по-скъпи институции. Казармата, разбира се, беше най-силно засегната. Колко пот и труд сме употребили, за да скътаме поне малко от онова, което похитителите на нашата светиня искаше. Замираше вече всякакъв живот. Из двора на казармата се срещаха само надничари, наети да гледат конете.

Рядко, много рядко, сме правили занятия и то като злополучен опит на някой командир. Така протичаха дните, докато нашият полк бе ощастливен да има за командир подполковник Христо Луков. Той бе приведен от Враца. Известен като много просветен и енергичен офицер, той бе прогонен от партизаните от София - във Враца, за да не внедрява в излизащите тогава от училището млади артилеристи, бодър дух и вяра в утрешните светли дни на България. Спомням си неговото пристигане. Дотогава аз бях само чувал за него, но не го познавах. Съобщи се, че новият командир ще ни приема. Из казармата закипя живот. Едно безпокойство и загриженост се четеше по лицата на по-старите офицери. Те знаеха, че новият командир е много претенциозен. Има зорко око и нищо не ще избегне от неговия поглед. Най-сетне настъпи очакваният час. Всички със свити сърца следяхме за неговото появяване. Чу се и командата – „за среща“. Сърцето ми трепна. Горях от любопитство да видя новия командир. От изхода на щаба се показа млад спретнат и бодър офицер. Той крачеше бавно, но твърдо. В осанката му имаше нещо много рицарско. Погледът му беше жив и внушаваше респект. Чувстваше се неговата власт. Доброволците просто се изправиха като струни когато той ги погледнеше. Всички бяхме веднага завладени. Тръпки полазиха по тялото ми. Сърцето ми заби силно. В ушите ми настъпи шум, а погледът ми не се отклоняваше от него. Виждах през нас да стои онзи командир, който съм си въобразявал като млад юнкер. След поздравите настъпи мълчание. Дъхът на всички беше спрял. Всички очаквахме командирското напътствие и откровение. И действително не се излъгахме. Каква мъдрост, колко бащински съвети и каква доброта лъхаше от неговите думи. В гласа му имаше решителна и твърда нота за подчиняване – „към две неща ви призовавам, мои братя: към повече вяра в утрешния ден и в безгранична преданост на Цар и Родина. А другото – от мен ще искате“. И действително думите му бяха силни. Той ни спечели. Ние го обикнахме и всеки от нас мълчаливо му обеща, че ще го следва безрезервно.

Спомням си как се разотивахме по домовете си. Всички бяхме крилати и весели, но имаше и нещо, което не измъчваше. Бояхме се от утрешния ден. – „На пример и дело призовавам вас, господа офицери!“ Колко малко думи, но с колко много задължения! А ние бяхме отвикнали да работим системно и трайно. Мъката и унинието бяха парализирали волята ни. Но и на това дойде краят.

Един съботен ден се подаде сигнала – „господата“. Всички устремени бързахме да отидем в щаба. Викаше ни командирът. В кабинета му бяха наредени маси и столове, а в единия ъгъл имаше черна дъска. При входа на командирския кабинет стоеше  запасан, служебно, самият командир. Той ни посрещаше приветливо и силно стискаше десниците ни. Най-сетне вратата се затвори и той се изправи пред нас сериозен.

- „Господа, днес ще направим писмена работа по стрелбата. Искам да проверя вашата подготовка, за да зная къде ще трябва да насоча усилията си“. Ние изтръпнахме. Писмена работа по стрелбата! Че ние бяхме почти всичко забравили. Кой е отварял до сега правилника? По лицата на всички се изписа изненада и неприятност.

- „Седнете! Ето ви по един лист! Пишете кратко и четливо! Желателно е и чертежи да има!“ Думите му падаха, като гръм върху главите ни. Всички пребледняхме. Никой не смееше да продума дума. Настъпи мъката. След тричасово безплодие бяхме освободени. Аз се прибрах веднага вкъщи и се залових за правилника. Прегледах и артилерията. Търсех да проверя колко съм се изложил пред командира. Не можах и да спя. С мъка дочаках деня.

Сега всички вече имахме работа. Всеки гледаше да се залови за някой правилник и да се прибере вкъщи, за да поработи. Явно беше, че ние имахме нови импулси. Заспалият довчера интерес към умствена работа започна да се разгаря. Срещите ни се оживиха. Ние започнахме вече да спорим и се интересувахме по стрелбата. Всеки от другаря си. А командирът, след като снизходително съобщи печалния резултат от единствената наша писмена работа, се залови да ни учи. Паметни са класните занятия, които той ни устройваше. Чрез разисквания и доклади в едно непродължително време той не само че възвърна у нас интереса към стрелбата, но създаде и съревнование помежду ни. Чрез похвали и отличия, чрез награди и насърчавания, подполковник Луков беше нашият вдъхновител и учител. На него ние дължим извънредно много, а някои наши другари чрез това въздействие се запретнаха и увлякоха в работа.

Мнозина от тях днес заемат висши места в нашата войска.

И ако днес ние можем да се гордеем, че имаме отлично подготвени артилерийски командири това е изключително дело на този апостол, който в дните на отчаяние намираше в себе си сили, за да работи и учи подчинените си. Че кой артилерийски офицер не премина през ръцете му? Неговият творчески дух не спря до тук. Той създаде и здравите основи на възродената наша войска, върху която днес политикът и командирът могат спокойно да правят своите разчети.

Такъв беше нашият командир подполковник Христо Луков и такъв остана до последния си ден.

Вечна да бъде неговата слава!

Следната статия е публикувана във вестник “Слово” на 15 февруари 1943 г., два дни след убийството на генерал Луков. Автор е Тодор Кожухаров – военен, политически и държавен деец, журналист, публицист и 20 години директор на вестник “Слово”. След 9 септември 1944 г. е арестуван, съден и осъден на смърт от Народния съд. Когато през нощта на 2 февруари 1945 г. е изведен за изпълнение на смъртните присъди заедно с останалите осъдени, той извиква „Не трябва да плачем за нас, а за България“ и запява химна „Шуми Марица“. Един от пазачите го застрелва.
                                 

Генерал Христо Луков

Не можеше иначе да свърши един човек израснал в армията, и в съзнанието на своя народ, като голям войник и гражданин на България. За кого не беше ясно, че този едър и хубав мъж олицетворяваше най-бляскавите традиции на войската ни, най-светлите добродетели на българина; за кого не беше известно, колко хубави надежди обкръжаваха неговата дейност и с каква обич хиляди българи произнасяха неговото име...

Никога в моята журналистическа дейност не съм изпадал в такова положение на безпомощност. Защото с никакви човешки думи не мога да предам мъката си за преждевременния и трагичен край на моя приятел, когото тъй много обичах и уважавах. Как може да се предадат в две вестникарски колонки, безбройните спомени, който ме свързват с него, след едно общуване от цели 25 години. Спомням си младият, спретнат портупей-юнкер Христо Луков, когато в църквата на Военното училище дирижираше нашия кадетски хор. Спомням си с какво почитание говореха за него дори и другарите на младия момък. Спомням си с каква почит говореха за него и всички млади офицери от артилерията през Балканската и Световна война, знам как го тачеха и ценяха висшите артилерийски началници на армията. Не веднъж, покойният полковник Виктор Найденов, един от най-храбрите ни и достойни артилерийски офицери, говореше с възхищение за Луков:

“Готов съм, казваше той и взводен командир да стана в неговата батарея...”

Името на младия артилерийски майор беше вече известно в цялата артилерия. Очертаха се в близка перспектива контурите на бъдещия голям военачалник на България. И всички, които общуваха с Луков го ценяха не само заради неговите военни познания, като специалист, не само заради благия му характер, за обаянието, което се излъчваше от личността му, но и за неговата широка обща култура. Генерал Луков бе всестранно развит човек, с широка култура и това е, което, рязко подчертаваше неговата индивидуалност в армията. Луков беше всякъде на мястото си. Със своята култура и общите си познания той импозираше навсякъде: с еднакво достойнство той командваше батареята си, същото достойнство запази и на министерския стол, със същата авторитетност, с която говореше пред войниците от Школата на запасните офицери, той говореше и пред народа, от всяка политическа трибуна, властвайки над душите, умовете и сърцата на своите слушатели. В дейността на този офицер имаше нещо не само военно, но обществено, народническо, което привличаше симпатиите, дори и на тези, който бяха вън от армията. В Враца, като млад офицер, той е начело на всички културни и просветни инициативи: драматични представления, вечеринки, утра и литературни забави не ставаха без участието на младия Луков. Нещо повече: по негова инициатива една любителска трупа във Враца разучава операта “Аида” и тук подпоручик Луков е един от първите изпълнители...

Най-живи са спомените ми от него през 1918 г., когато служех в командуваната от него Школна батарея в Княжево. Върнал се от Германия, където бе изпратен в командировка на западния фронт, Луков бе възхитен от духа, дисциплината и подготовката на германската армия. И той пръв въведе парадната германска крачка в нашата войска. Шосето на Княжево се друсаше, когато батареята на майор Луков отиваше на учение. Войниците от батареята, младежи с висше и средно образование, бяха просто влюбени в батарейния си командир, неговите лекции те слушаха в захлас - беше истинско удоволствие и за нас офицерите от батареята да слушаме образцовите лекции на отличния артилерист, преподавател и педагог. Нека подчертаем: Луков бе наистина един от най-добрите преподаватели, които съм виждал в армията. Скоро обаче нашата служба в школата за запасни офицери бе преустановена поради настъпилите катастрофи при Добро поле. Настанаха най-трагичните дни за България. И тогава всички от батареята разбрахме кой е майор Луков и какво може да се очаква от този блестящ офицер в бъдеще. Когато отчаянието бе покрусило всички, когато една гнусна вълна от деморализация и пораженство се бе разляла сякаш над цяла България, когато и най-смелите изгубиха кураж и най-върлите почнаха да изневеряват, нашият батареен командир майор Луков стоеше като гранит, невъзмутим, сякаш чужд и недостъпен за всичко, що ставаше около него.

В тези тежки дни идваха моменти, когато ние, офицерите и войниците от школата за запасни офицери, “последния резерв на България”, не знаехме дали България има вече Цар, правителство, главна квартира... не знаехме въобще съществува ли още българска държава! В тези кошмарни дни всичко онова, което до тогава ние наричахме България в нашето съзнание се бе съсредоточило в личността на нашия любим батареен командир. Той беше всичко за нас в тези дни: единствен стожер в това развълнувано море, единствен камък, на който можехме да опрем краката си, в това подло време, когато брат на брата не вярваше...

И той ни даде всичко, което искахме от него: авторитет на държавата, железните повеления на военната дисциплина, съзнанието за беззаветното изпълнение на дълга, безкрайната и пълна любов към изтерзаната родина – ето това ни даде в тези незабравими дни този храбър и даровит офицер и неговото тогавашно държание не ще се забрави от всички, които го наблюдаваха тогава. Неотдавна нашите бивши школници дадоха вечеря в чест на генерала и на другите свои началници. Събрахме се на другарска трапеза все стари ветерани, хора с побелели коси и спомняхме си отново печалните дни на 1918 г. и, сгряхме душата си със спомена за моралния подвиг на нашия батареен командир. А той стоеше на трапезата ни още по-голям, израснал още повече, далеч надхвърлил рамките на нашата батарея и на армията масивен, фундаментален като паметник, съсредоточаващ в себе си толкова надежди и любов. И тогава един от бившите му школници каза: “Господин генерал това, което стана с вас в последствие за мен не беше изненада. Още в Кюстендил ние разбрахме, какво може да дадете на България”.

Засягам само най-скъпите ми интимни спомени с покойника. Нужно ли е да говоря за неговата по-нататъчна кариера, известна вече на цял народ. В тежки за България и за армията ни дни из родното войнство отново се подаде, като канара внушителната фигура на този голям войник и той подложи гърба си като опора на държавата и народа. България няма никога да забрави тази му заслуга, тя няма да забрави и радостните слънчеви дни на 1937 г., когато цял народ празнуваше обновяването и възкресението на българската армия. Златно слънце, злато ронеше из плодородните полета около Попово и едно чувство на непринудена радост люлееше селата около Шабаница. Не маневри, а сякаш Великден бе настанал, в народен празник, в който и децата викаха “ура” поздравявайки възторжено всеки автомобил, минаващ през селото им, ставайки почтително на крака пред всеки войник и офицер. Гледах, слушах и не вярвах на очите си: това ли е нашият вечно загрижен българин, вечно с наведен поглед към земята, недоверчив и подозрителен. Никога не бях виждал българския селянин с такава отворена душа, тъй радостен и тъй привързан към държавата си и към своята войска.

Той често идваше при мен.
Винаги приветлив, усмихнат, вечен оптимист. С радост и бодрост озаряваше къщата ми, щом влезеше в нея този голям човек и аз бях щастлив и горд да го чувстваме като свой близък приятел. С много нежност, с голямо внимание, той подслади живота ми през последните тежки за мене години. И нека моята благодарност, обляна с топли приятелски сълзи, да бъде най-хубавото и най- трайното цвете, което мога да сложа на гроба му. Той никога вече не ще прекрачи прага на моя дом. Той прекрачи вече великите двери на известността и вечността.

Къде отива той сега?
Там от където никой не се връща, но безсъмнено той там ще се нареди между най-добрите и заслужили синове на нашата страна и от там ще бди за съдбините на нашата България, която толкова много обичаше и за която умря.

Той умря за идеята на великата обединена България, умря защото беше един от най-ярките и изтъкнати знаменосци на тази идея. И затова не му простиха най-злите и коварни врагове на родината ни. Те не са неизвестни, те са много. Те възвестиха смъртта му с демонска радост от радиостанциите по цял свят. Сега вече и слепите ще видят и глухите ще чуят колко много и колко злобни са враговете на България. Жалкото оръдие, което прекрачи прага на неговия скромен дом, за да отнеме живота на генерала, не ни интересува. Идейните подбудители са известни. Те сега сипят хули и проклятия над неговия мъченически гроб. Напразни са демонските им усилия. Зора ще зазори над неговия гроб и в съзнанието на този народ Луков ще продължава да расте, като голям и скъп син на България. Милиони българи ще пролеят сълзи в този ден, когато при грохота на българската артилерия ще влезе в гроба си един от най-големите наши артилеристи, пълководци и общественици. И над неговия гроб мнозина ще дадат клетва да държат високо знамето, което с толкова достойнство носеше генерал Луков, и чийто гънки ще покрият гроба му. И милиони българи ще порят думите на великия руски поет:

Какъв светилник на разума угасна.
Какво сърце престана да тупти!...

Вечна да бъде паметта му!

Ром Ландау е британски скулптор, писател, преподавател и дипломат, родом от Полша. Като специалист по ислямска култура той предприема голямо пътуване в страните от Близкия изток и Северна Африка през 1937 г. При това пътуване той посещава и България, където се среща с генерал Христо Луков. В издадената през следващата година книга “В търсене на утрешното”, той описва тази своя среща и впечатленията си от Генерала.

София, четвъртък, 13 Май [1937 г.]

Една от малкото институции, в които някои хора виждат въплъщение на българския идеализъм, е армията. Военната професия и добродетелите на воините винаги са били тясно свързани с българската история. Ньойският договор почти напълно лиши България от собствена армия. Но след като военната служба бе премахната, нямаше образователна система, която да заеме нейното място и да даде на селянина онази умствена и физическа дисциплина, която той не можеше да намери никъде другаде освен в армията.

Под ръководството на генерал Луков, енергичният министър на войната, възстановяването на армията напредва бързо. Нейните високи стандарти могат да бъдат забелязани дори от тотални цивилни всеки път когато войниците маршируват по улиците. Както и в Германия, ограниченията, наложени от мирния договор, доведоха до резултати, диаметрално противоположни на тези, които се целяха от миротворците. За много хора милитаризмът се идентифицира с всевъзможни възвишени добродетели, каквито той не притежава.

Политическите залитания на армията от 30-те години, когато генерали се опитваха да упражняват диктатура, се оказаха неуспешни. Днес всички отговорни военни се противопоставят на политиканстването в армията. Генерал Вазов, един от военните герои на България, ми каза:

- Ако военни смятат, че трябва да се месят в политиката, то те трябва да напуснат казармите. Не е възможно да се съвместяват политика и армия.

Много хора гледат на генерал Луков, министърът на войната, като на единствения стабилен елемент в днешната политика.

Той беше така любезен да ме приеме тази сутрин във Военното министерство. Малкият му кабинет беше в съседство с голяма приемна зала, чиято главна стена бе заета от портрет на царя. Беше едва единадесет сутринта, но портретът бе осветен от силна електрическа лампа, което почти му придаваше вид на икона.

Генерал Луков е огромен, планина от плът, облечена в униформа, високи ботуши и медали, и възмалка голо остригана глава на върха. Една кротка решителност във всеки един от неговите жестове и думи го прави да изглежда като истински воин. Ако бях българин, никога не бих помислил да предизвиквам гнева му.

Въпреки това има добродушно изражение в неговите много светли очи и колкото и да е странно, има нещо симпатично в този български пратеник на Марс.

- Какво е мнението Ви, Ваше Превъзходителство, за политиканстването в армията? - попитах аз.

- Аз дадох отговора, като ликвидирах политическия авантюризъм на някои наши офицери.

Визираше офицерите „политици“ които той уволни от армията и които сега прекарват голяма част от времето си по кафенета, говорейки за политика.

- Какво ще кажете за етичните принципи, по които се обучава българският воин?

- За воините може да има само една военна етика. Да правят всички необходими жертви за своята страна е техният най-висш етичен принцип.

Той говореше с недовършени кратки изречения, без изобщо да повишава глас, и без никакво жестикулиране.

- Но какво ще кажете за тяхната етика в техния личен живот, когато те са човешки същества, а не воини?

- Произхождам от военно семейство. Двата вида етика за мен са едно и също нещо. Да може човек да пожертва всичко за страната си и чувството на национална гордост са двата стълба, на които се крепи етиката на воина. Неговият личен морален кодекс е предписан от християнското учение. Смятам християнството за най-точния морален кодекс. Опитвам се да базирам цялото си поведение на него.

***

Пред Военния клуб офицери с елегантни бели фуражки и дълги пелерини стоят на групи, говорят помежду си и заглеждат минаващите дами.

Няколко души ми говориха за страстта към музиката на генерал Луков [военният министър]. Военният симфоничен оркестър, създаден от него, придоби важно значение в музикалния живот на страната. Предполагам, че той е отчасти отговорен и за хубавото пеене на войниците.

- Чух доста за мнението на Ваше Превъзходителство за образователния ефект на музиката и бих искал да науча какво ви кара да имате такива възгледи.

- Нашата музика е не само от музикално, но също така от историческо и национално значение за нас. Под турците не можеше да се пише никаква българска история. Петстотин години цялата ни национална история и националният ни живот се записваха единствено от песните.

Докато Националната библиотека в Париж има само около 3000 народни песни, ние имаме 30 000. Така нашата музика стана най- доброто средство за национално образование. Тя също осигурява развлечение за войниците. По естеството на тяхната професия те трябва да се обучават да стават по-твърди с всеки ден. Музиката заглажда излишните крайности на тази твърдост. Тя привнася в тях човешки елемент.

Статия е публикувана във вестник "Бургаски фар" на 16 май 1935 г.

Вчера Сливен се прости с един свой общ любимец

Импозантното изпращане на генерал Луков. Дъжд от цветя. Как сливенци почитат и обичат заслужилия н-к на гарнизона.

Сливен, 16 май. Вчера градът ни преживя един паметен ден, защото се прости по един най-сърдечен начин с уважаемия и обичан от всички досегашен началник на гарнизона г. генерал Луков, който остави незаличими спомени сред всички среди на сливенското гражданство, главно с проведената от него акция за изхранване бедните деца и редица други инициативи за културното повдигане на града.

Сливен не е устройвал никому по-тържествено и радушно изпращане и общо е убеждението, че генерал Луков напълно заслужава указаното му внимание от целия град.

Един час преди заминаването на влака гарата и станционната улица бяха почернели от народ, дошъл да засвидетелства симпатиите си към генерала. Тук бяха хора от всички съсловия и положения - от търговеца и фабриканта до бедния работник.

И когато генералът се зададе с автомобила, заедно със своето семейство, строените от двете страни на пътя ученици с живи цветя задръстиха пътя.

Генералът под дъжд от цветя премина дългия път от гарата, където го очакваха хиляди граждани, начело с кмета и др. официални лица, офицерството, войниците и пр.

Сбогувайки се сърдечно с всички, любимецът на Сливен бе отрупан със страшно много цветя.

Особено трогателна бе раздялата на генерала с децата от трапезариите, които със сълзи на очи му благодариха за положените от него бащински грижи за тяхното изхранване.

При потеглянето на влака последва нов дъжд от букети и цветя, които буквално напълниха купето.

И дори когато влакът вече бе в пълно движение, към него се хвърляха букети, било от войници, дошли да изпратят своя любим началник, било от бедни махленски деца, излезли по свой почин край линията, за да хвърлят със своите малки ръчички стръкчета цветя за изпроводяк на този, който тъй добре разбираше техните страдания.

Картината бе крайно трогателна!

Същевременно с генерал Луков бяха изпратени и другите преведени от сливенския гарнизон офицери - г.г. подполк. Константинов, който отива н-к на н. загорския гарнизон, майор Балтаков - в щаба на армията, капит. Басев и поруч. Сотиров, преведени също в н. загорския гарнизон.

Изпращането на генерал Луков, съпругата му и тези офицери се предшестваше от голям семеен банкет, даден вечерта във военния клуб от офицерите, зап. офицери и чиновниците от трудовото бюро.

На този банкет г. генерал Луков получи в дар възпоменателни пръстени от офицерите на 3 пех. полк и от чиновете на 6-то артилер. отделение, както и почетния знак на червения кръст.

Пътувайки във влака за новото си местоназначение, г. генерал Луков направи пред един от нашите редактори интересни изявления, които по липса на място ще предадем в утрешния брой.

Малко известен факт е, че преди да стане военен министър, ген. Христо Луков е началник на гарнизона в Сливен. При пребиваването си там, той става всеобщ любимец на жителите на града, което е видно от следната статия, излязла във вестник "Изток" на 7 август 1937 г.:

Водача на българската армия ген. Христо Луков

Обичат го всички българи, но най-много сливенци, защото всички знаем делото и заслугите на генерал Луков.

Като началник на Сливенския гарнизон, ние го виждаме ден и нощ на работа, за Сливен и България. След напускането на града, отивайки в Пловдив, той пак не забрави Сливен, който стана вече негов град. Като военен министър, също, ген. Луков като че ли все повече и повече се привързваше към забравения край - Сливен. Всички знаем какво той е направил и прави за родния ни град. Делата на генерала говорят по-силно отколкото нашите думи за него.

Военачалник, учен, човек, храбър войн - ето кое накара да бъде обичан от всички генерал Луков. Имайки тази сила, да спечели любовта на всички българи днес той е спокоен, твърд, решителен, отдаден само на работа и работа, за своя народ. Един водач, когато спечели сърцето на своя народ, тогава той може да бъде щастлив и спокоен и тогава да се отдаде на творческа работа. Така и водачът ни - военния министър генерал Луков, пръв помощник на Върховния ни вожд - Н. В. Цар Борис III, спечели сърцата на всички.

Всички българи виждат ясно в лицето на генерала Луков силата, мощта, която се справи с хилядите пречки, за да се осигури спокойствието на своите съотечественици. Застанал като лъв на поста си, ден и нощ той работи за издигане и модернизиране на най-голямата сила в държавата - армията. Не жали труд, енергия, непоколебим върви с твърда българска войнишка крачка, напред и напред, за да поднесе на Цар и Родина - здравата и сплотена сила на армията на армията готова за всичко.

Генерал Луков разпали огъня що мъждеше у нас и днес ние вече сме свидетели и виждаме с очите си разпаленото от него как буйно гори. Изпълнявайки своята войнишка клетва, с искреност и вяра, в единния път, предначертан от Върховния ни Вожд, той ни дава много уроци на доблест и личен пример как се служи на Цар и Родина. Затова нека ние бъдем още по-твърди и непоколебими, като гледаме с още по-голяма надежда на бъдещето си и очакваме с положителност светлото утро на България, вървейки по пътя на Върховния ни Вожд - Н. В. Цар Борис и неговия помощник.

Нека всевишния дарява здраве и живот на смелия, мъдрия и умния войник - генерал-майор Христо Луков.

Настоящият текст представлява позив към българския народ, разпространяван в брошура от легионерите веднага след подлото убийство на ген. Христо Луков.

Водачът Генерал Христо Луков падна убит. Той бе прострелян от ръката на български изчадия на прага на собствения си дом. 

В недрата на твоята страна е свил гнездо пъклен сатанизъм. Той кощунства с твоите светини. Той не търпи големите български сърца.

Твоят горд борчески дух е отречен. Доблестта е погазена. Водаческата личност -  низвергната. В земята на твоите деди се насаждат отровните плевели на подлостта, измяната, пораженството и користта.

Каква беше вината на призвания национален пастир генерал Луков? Тази ли, че изниза живота си във вярна служба на родината? Тази ли, че в две войни се сражава рицарски за отечеството? Тази ли, че остана до край верен на клетвата пред Царя и България? Тази ли, че възроди войската и я пазеше като зеницата на очите си, чиста от политически авантюри? Или най-сетне това, че се обрякоха да го следват Българските Национални Легиони? Грях ли бе тяхната борба за национално величие и народно благоденствие?

Не туптят ли в техните редици най-чистите и възторжени сърца?   

Куршумите, които пронизаха великото сърце на Генерал Луков убиха ли и твоята национална съвест? Навеки ли занемяха твоите уста?

Злодеите — убийци и техните ятаци разчитат на забравата: “Всяко чудо за три дни“. Ще оставиш ли да тържествува тяхното дело?

Български народе, ти не ще простиш за гнусното покушение върху твоя Велик Син.

Българската войска не ще се помири с посегателството над родения български полководец.

Пламенните легионерски сърца, понесли стоически кървавата жертва на своя Водач, ще замрат ли пред гроба му в сълзи на униние?

Не, никога.

Би било измяна пред свещената борба на българското през вековете.   

Би било падение пред жертвата на Великия Българин.

Сметката на злодеите ще излезе крива. Изстрелите пред, скромната генералска къща на улица Артилерийска, ведно с писъците на осиротялата девойка, отекнаха по цялата българска земя. Те свързаха истинските български сърца в свещена клетва.   

Като да бе осиротяла и сама България...

Но само за миг: пронизаният безжизнен труп на водача - генерал засия с ново величие, излъчи нова сила. Вледенената му десница призова отново повелително на борба.

Неговата смъртна жертва вдигна завесата на трагичната българска участ. Равнодушните се стреснаха, колебливите повярваха, сърцатите се заклеха за борба.

Изтръпнаха всички, които вярваха в националната звезда на България. С кръв се наляха сърцата на легионерите! Юмруци се свиха. Ала надделя заветът на националния водач за самообладание и национална дисциплина.

Едно ново еднофронтство на вътрешните български врагове излезе на показ. Този единен фронт е широк и могъщ ала по-могъща е националната воля у българския народ. По-непримирима е борческата мощ на легионерското движение.

„Кой го уби?“

„Защо го убиха?“

„Какво предстои?“

Ние питаме сега на свой ред:

Кой собствено задава анонимно тези въпроси? Тези ли, които до вчера се надпреварваха да тровят сърцето на доблестния български воин с жлъчката на злобата, хулата и клеветата?

Кой се осмелява да рони крокодилски сълзи над гроба на големия български син? Тези ли които до вчера търсеха да го удавят в капка вода?

Кой се е сетил днес, че той бил най-необходим за България и във времена като днешните и кой съжалява сега за загубата на големия българин? Тези ли, които до вчера го отричаха и обявяваха за най-опасен враг на държавата, трона и националното единство?

Кое платено перо и кой печатен парцал се надхитрят сега да го венцехвалят? Тези ли, които до вчера бързаха да се отличат пред своите вдъхновители, като се заливаха с най-долните клевети и закани?

Кой дръзва след неговата смърт да призовава последователите му на обединение около един режим на безначалие и разложение? Тези ли, които до сетното му издихание го държаха вън от законите?

Ние питаме: Защо и кому е нужен този парад на лицемерието, лукавството и безчестието?

Да не би някой да търси успокоение за гузната си съвест?

Дали някой не протяга да обсеби неговото морално наследство?

Ние само питаме? Знаем, че няма да получим отговор. Съвестта на онези, които би трябвало да отговарят, е отдавна онемяла. Те могат да отговарят само още с терор.

Кой наистина го уби?

Убиха го наемниците на сатанизма, насаждан и поддържан от масоните в страната ни.

Защо го убиха?

Убиха го, защото бяха слаби да му се противопоставят. Убиха го, защото се страхуваха от праведната му българска десница. Убиха го, защото искаха да очистят пътя на пъклените си замисли.

Какво предстои?

Клеветна борба до смърт или победа.

Не капитулация пред капищата на интелектуалните подбудители на злодеянието. Не разграбване на легионерските кадри от ренегати.

Легионери,

Българи,

Маските са смъкнати. Презрете изчадията — братоубийци и техните съучастници — близки и далечни, преки или косвени.

Да останем верни на заветите на падналия Водач. Ние носим неотменим дълг да осъществим неговото пророчество:

„Откакто свят светува, правото да тържествува е принадлежало само на истината.“

Той умря, но над гроба му засияха неугасимо много истини:

Истината за величието на един български голям Водач, срещу когото клеветата остана безсилна, та стана нужда от курщум.

Истината, че водачът — генерал е бил призван да гради националната съдба, та враговете на българското величие трябваше да го премахнат от пътя си.

Истината, че генерал Христо Луков запечата навеки с кръвта си великия завет към легионерите и към всички българи:   

„Една корист запазваме за себе си: да се чувстваме достойни българи и правото да умрем за отечеството си”. Увенчан с ореола на този завет, генерал Луков влиза в българската история.

Погребано е само тялото, духът му остана. Той ще живее, за да твори и довърши делото. Мъртъв генерал Луков се издига днес по-страшен за враговете, отколкото приживе. Зад светлата му сянка се тълпят и маршируват легиони. С всеки изминат ден техните редици се множат и сгъстяват. Възпламенени от неговата жертва, легиони български сърца, млади и стари, селяни и граждани, цивилни и военни, ще вървят по неговия път и ще останат верни на дълга си.

В този величав марш движението на българското национално възраждане и след падането на водача остана в сигурни ръце. Ако трябва и те да споделят съдбата на генерала — водач, ще дойдат нови да ги заместят. И все така, до крайната победа над силите на мрака, сковали днес родината ни. Български народе, пробуди се. Тръгни под знамето на българските национални легиони, което развя падналия твой генерал. То е знаме на обществената нравственост, на националната и социална правда, на народното благополучие и националното величие.

СБНЛ стои на поста си по-непоколебимо от всякога. Той е неуязвим от никакви съблазни и за никакви разколи. Онези, които след убийството на водача се домогват да мародерстват, ще останат гладни.  

Сега фронтовете са ясно очертани. Няма истински легионер, който да не носи днес в душата си причастието от кървавата жертва на генерала — водач. Няма истински българин, който да не жали за падналия генерал.  Ние ще крачим из неговия път, готови за саможертва.

С това съзнание, ние сме неустрашими. Ако ни отправят куршуми, ще ги посрещнем като него, с открити гърди и гордо чело, уверени, че след нас идат легиони. Те ще доведат делото до край. 

Наша ще бъде славата, ако и победата да минава през неизкупими жертви. На предателите и убийците ще остане позорът, ако и днес да злорадстват пред гроба на нашия водач.

На борба за България!

Хулите, клеветите и анонимните пасквили, които днес българомразци сипят по личността на ген. Христо Луков, не са нещо ново за политическия живот на България. И докато е бил жив ген. Луков, са се намирали неморални същества, които са се опитвали да хвърлят кал по една от най-изявените и популярни личности в България в периода между днете световни войни.
Тогава обаче, за разлика от днес, са се намирали много достойни българи от елита на нацията, които веднага са защитавали Генерала. Един такъв пример е Данаил Крапчев. Изтъкнатият журналист и общественик, главен редактор на един от най-големите ежедневници по това време - вестник "Зора", пише в своя статия от 31 март 1936 г. за анонимно писмо срещу ген. Луков, което се разпространявало по пощенските кутии в София. В статията със заглавие "Генерал Луков е първата им прeчка", Крапчев безпощадно се разправя с анонимните клеветници и защитава честта на ген. Луков.

Анонимните писма са чести у нас. Те се получават и по редакциите. Пускат се и по кутиите в частните жилища. Със съвсем редки изключения, авторите на тия анонимни писма са от утайката на българското общество. Клеветници, кални души, най-долнопробни доносници, престъпници и пр. Затова в нашата редакция и не се четат тия отвратителни пасквали.

Днес един приятел ми разказа съдържанието на едно анонимно писмо, пускано в пощенските кутии по частните жилища. Понеже в това писмо се хвърля кал върху военния министър, с погнуса го хванах и с омерзение го прочетох, за да разгадая намерението на автора или по-точно на авторите му.

В това недостойно за човек писмо думата генерал, се турия в кавички. Авторът оспорва и генералската степен на сегашния военен министър! Не аз ще давам атестация на генерала, който е войник от главата до петите, минал през всички военни градации, и е един от най-културните български офицери. Важното е, че авторът оспорва на ген. Луков генералския чин! От това е ясно, що за екземпляр е той.

Ако съм седнал да се занимавам с това мерзко писмо, то е защото покрай другите се намесва и в. ,,Зора" в него! Явилите се две статии в нашия вестник преди десетина дни против звенарите се преписват в анонимно писмо на генерал Луков. Това е лъжа. Авторът и на двете с статии съм аз, долупадписаният, който нося отговорност и за неподписаните работи. Ако военният министър се е солидаризирал със статията, толкова по-добре.

Цялото писмо е изпълнено с подобни лъжи и клевети, които не заслужават и опровержение.

Целта на авторите е ясна - те се стараят да изложат военния министър, който върви по петите им и няма да им позволи да правят политика с войската. А сега и самата войска няма да се остави, в никой случай, авантюристи, чужди оръдия, безогледни честолюбци да идват на власт чрез нея. Първата пречка, обаче, за целта на тия чужди оръдия е военният министър. Затова те почват и с него. Авантюристите този път, обаче, сигурно ще срещнат срещу себе целия народ.

Дан. Крапчев