Днес публикуваме за първи път в интернет една неизвестна досега статия на проф. Любомир Владикин за ген. Христо Луков, написана малко след убийството му през 1943 г. По прекрасен начин проф. Владикин е описал значението на Генерала за българският национализъм и настроенията сред нашия народ след смъртта му.

Толкова живот и сърдечност бликаше от него, че всички, които го обичаха дълбоко, още не могат да свикнат с мисълта за вечната раздяла. Все ти се струва, че ако отидеш у дома му, ще видиш в рамката на вратата неговата внушителна фигура, да те посрещне усмихнато сърдечно, зарадван, че си дошел, протегнал топла приятелска ръка. И разговорите, които никой друг не може да води, със същия широк обхват, проникновен анализ и необорима логика. И със същата искрена загриженост за съдбата на България. Много рядко в нашата история един толкова силен ум е бивал съчетан с толкова голямо сърце. Само нашето възраждане е създавало такива големи и ценностни личности. И неговата мъченическа смърт за свободата и величието на България постави образа му в трема на възрожденците. Не напразно той зовеше към ново възраждане застрашения от вътрешна опасност български народ. За това ново възраждане той работеше и искаше да води безкомпромисна борба. И на този именно фронт го прониза куршума на противобългарите.

Но те се излъгаха – куршумът превърна човека в кумир! И мъртвият генерал Луков стана, за враговете на националистична България, по-страшен, отколкото беше живият. Защото преживе той беше пред нас и ни водеше към борба, изложен на всички отровни стрели. Но сега той е в нас, в сърцето и душата ни, недосегаем за интриги и клевети, неотгоним с никакви средства. Всеки български националист чувства да гори в гърдите му една искрица от големия борчески пламък на генерала. И никога връзката между него и националистичка България не е била тъй тясна, тъй неразрушима и тъй многостранна. Водач е вече не човекът, а безсмъртният му дух.
Неговото дело за народа и държавата е огромно. От юношеската възраст до смъртта си, това беше – един живот за България. Повече от 30 години действителна служба. Неотклонно на фронта през трите войни. Възпитател и учител на офицери и войници. Реорганизатор на войската ни, след опасни политически смутове. И най-после, възкресението на българската военна мощ – превъоръжаването и бляскавите маневри край Шабанца.

Когато магесникът от Шабанца стана домоначалник, той продължи същата си служба – той започна да превъоръжава народния дух. В разгара на това велико дело, куршумът на тъмните противобългарски сили прониза сърцето на най-великия българин.
Изстрелът пробуди заспалите и стресна колебливите. Народът като един човек разбра какво е изгубил. Цяла България изтръпна. Дори най-близките сътрудници на генерала бяха изненадани от широтата и скриваната до сега сърдечност на народната обич. Само тъмните сили не бяха изненадани – те знаеха защо трябваше да му изпратят убийци. А на колебливите генерал Луков би казал през своята голгота:

Намерихте ме, когато ме изгубихте!