В последните дни на Първата световна война, през 1918 отделението на майор Луков е на позиция край Кюстендил. След пробивът на Добро поле избухва т.нар. “войнишко въстание”. Войниците на Луков напускат поста си и тръгват с бунтовните тълпи към Радомир. Майорът остава  сам с 4 оръдия. Смрачава се, а срещу него настъпва сръбски пехотен полк. Тогава Христо Луков, съвсем сам започва да стреля като обезумял последователно с 4-те оръдия. Сърбите не знаят каква сила има насреща им и спират настъплението. Стрелбата трае цяла нощ без прекъсване. На другият ден е сключено примирие и е очертана границата между българската и сръбската позиция. Сърбите не вярват, че срещу тях цяла нощ е бълвал огън един единствен човек. Кюстендил остава в България, отсам чертата.

Представете си как се е чувствал този човек! Целият свят е рухнал пред очите му. Идеалите, в които е възпитаван и на които е служил са претърпели пълен крах.
Армията е обърната в бягство.
Пагонът е опозорен от масово дезертьорство и бунт.
Държавата е загубила войната.
Из нея вече маршируват и плячкосват  румънци от север и сенегалски негри от юг.
Правителството се е оляло в корупция и безсилие и е изгубило всякакъв авторитет.
Чиновниците мародерстват имотите на вдовиците.
Започнала е гражданска война.
Царят се готви да абдикира.
Мизерията е чудовищна.
Не се знае дали все още има България и изглежда сигурно, че утре няма да има.
Собствените му войници са го изоставили и са тръгнали да плячкосват своята столица.
Командир, изоставен от войниците си… дори не са го убили, а просто са го зарязали – има ли по-тежък удар за една чест?

Той е съвсем сам. Представете си на снимка от Google Earth. Едно малко човече, стърчащо самотно на гол хълм. Вятъра свири в треволяка. Пред него –  море от врагове. Зад него – море от предатели и нещо, за което изглежда не си струва да воюваш, защото е разбито, смазано и опозорено – от чуждите и от своите.

Няма кой да ти каже какво да правиш.
Няма кой да ти даде заповед.
Няма нещо, което можеш да спасиш.
Нама кой да те види ако побегнеш.
Няма кой да те съди ако оцелееш.
Няма нищо и никой.

Само вятър в тревите,
4 оръдия,
знаме, захвърлено от знаменосеца си
и една клетва, произнесена преди 11 години …
Клетва
пред  Бог, който те е изоставил,
към  Цар, който ще абдикира,
за  Отечество, което вече го няма…
Време за решение…
Почивай в мир, генерале!

____

*Статия във в. СЕДЕМ / 18.02.2009г.

Източник: Един завет – Клуб на потомците на офицерския корпус на Царство България